Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Работил ли е там, когато е станал пожарът?

Карън постави купите с какао върху масата и децата се настаниха около нея.

— Мисля, че малко преди пожара е отишъл в армията. Бил е далеч от Ейнджълфийлд дълго време. Почти петнадесет години.

Погледнах отблизо лицето на момчето от остарялата снимка, изненадана от приликата с внука му. Изглеждаше хубав.

— Знаете ли, той не обичаше да говори много за онези дни. Беше сдържан, мълчалив човек. Но има неща, които бих желала да знам. Като например, защо се е оженил толкова късно. Бил е в края на четиридесетте години, когато се е оженил за майка ми. Не мога да престана да мисля, че в миналото му трябва да е имало нещо — разбито сърце може би? Нещастна любов? Но когато сте дете, не се сещате как да зададете тези въпроси, а когато пораснете… — тя сви тъжно рамене. — Татко беше чудесен баща. Спокоен. Търпелив. Мил.

Винаги ми помагаше с нещо. И все пак сега, като възрастна, понякога имам чувството, че не съм го познавала истински.

На снимката имаше още един детайл, който привлече очите ми.

— Какво е това? — попитах.

Тя се наведе, за да види по-добре.

— Торба. За носене на дивеч. Главно за фазани. Можете да я прострете на земята и да сложите дивеча върху нея, после да завиете страничните парчета и да ги стегнете около него. Не знам защо е на снимката. Той никога не е бил пазач на дивеч. Сигурна съм.

— Обикновено е носел на близначките заек или фазан, когато са искали — отговорих и тя изглеждаше доволна да получи тази подробност от ранния живот на баща си.

Мислех за Аурелиус и за неговото наследство. Торбата, в която е бил оставен, беше торба за дивеч. Разбира се, че в нея имаше птиче перо — била е използвана за носене на фазани. Помислих си и за парчето хартия.

— Нещо като „А“ в началото — спомних си какво каза Аурелиус, докато държах синьото петно на прозореца. — А след това „С“. Ето точно тук, накрая. Разбира се, то е избеляло малко от годините, трябва да се вгледаш силно, но може да се види, нали?

Аз не можах да го видя, но той вероятно наистина можеше. Ами ако на парчето хартия не е било написано неговото собствено име, а това на баща му? Амброус.

От къщата на Карън взех такси до офиса на адвоката в Банбъри. Знаех адреса от кореспонденцията, която водех с него във връзка с Хестър.

Секретарката не искаше да прекъсне господин Ломакс, когато установи, че нямам предварително уговорена среща с него.

— Но днес е Бъдни вечер, моля ви!

Аз обаче настоях.

— Кажете му, че го търси Маргарет Лий във връзка с Ейнджълфийлд Хаус и госпожица Марч.

С изражение, което казваше „И какво от това! Много важно!“, тя занесе съобщението в офиса; когато се върна ми каза доста неохотно, че мога да вляза.

Младият господин Ломакс всъщност не бе чак толкова млад. Вероятно бе на годините на стария господин Ломакс, когато близначките са отишли в офиса му, за да искат пари за погребението на Джон-да-диг. Той стисна ръката ми с любопитен поглед в очите и половин усмивка на устните и аз разбрах, че според него ние двамата бяхме конспиратори. Години наред той е бил единственият човек, който е знаел истинската идентичност на своята клиентка, госпожица Марч. Беше наследил тайната от своя баща заедно с черешовото бюро, пълните с папки шкафове и картините на стената. Сега, след толкова години на тайни, при него идваше друг човек, който знаеше онова, което знаеше и той.

— Радвам се да ви видя, госпожице Лий. С какво мога да ви помогна?

— Идвам от Ейнджълфийлд. От мястото на къщата. Там имаше полицията. Намерили са тяло.

— О, Боже мой!

— Дали полицията ще иска да говори с госпожица Марч? Как мислите?

При споменаване на името очите му прескочиха дискретно към вратата, сякаш искаше да се увери дали някой не ни подслушва.

— Те ще настояват да говорят със собственика на имота, такъв е редът.

— И аз си помислих същото. Работата е там, че не само тя е болна. Предполагам знаете, че е болна, нали?

Той кимна.

— Но сестра й също умира.

Той кимна объркано, но не ме прекъсна.

— Според мен би било по-добре, като имаме предвид крехкостта й и здравословното състояние на сестра й, госпожица Марч да не научи новините за разкритието така грубо и неочаквано. Не бива да го чува от непознати хора. И не бива да бъде сама, когато информацията стигне до нея.

— Вие какво предлагате?

— Мога още днес да се върна в Йоркшир. Ако успея да стигна до гарата за един час, ще бъда там вечерта. Полицията сигурно е влязла в контакт с вас, нали?