Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Не правят ли така, когато…?

Тя не довърши въпроса си пред децата, но аз знаех какво има предвид.

— Мисля, че точно това се е случило — отвърнах. Видях желанието й да придърпа децата по-близо до себе си, сякаш да ги предпази, но се възпря и само оправи шала на момчето и махна един кичур коса от очите на дъщеря си.

— Хайде — каза тя на децата. — Прекалено студено е за навън. Да вървим вкъщи и да си направим какао.

Децата хукнаха през портата към „Улицата“. Сякаш една невидима нишка ги свързваше, позволявайки им да се въртят едно около друго, или ако едното щукнеше в някаква посока, знаеше, че другото винаги ще бъде там, на другия край на нишката. Наблюдавах ги и почувствах космическа празнота и липса в едната страна на тялото си.

Майка им се помота около мен.

— И на вас едно какао ще ви дойде добре. Бяла сте като призрак.

Тръгнах с нея, следвайки децата.

— Казвам се Маргарет — представих се аз. — Приятелка съм на Аурелиус Лав.

Тя се усмихна.

— Аз съм Карън. Грижа се за елените тук.

— Знам. Той ми каза.

Пред нас момиченцето нападна брат си; той избягна удара, слизайки на платното, за да се спаси от нея.

— Томас Амброус Проктър? — извика моята спътница. — Върни се веднага на тротоара!

Името предизвика нервен спазъм в мен.

— Как казахте, че се казва синът ви?

Жената се обърна към мен. Беше изненадана.

— Простете любопитството ми, но питам, защото е имало мъж с фамилия Проктър, който е работил тук преди много години.

— Това е баща ми, Амброус Проктър.

— Амброус Проктър… момчето, което е работело с Джон-да-диг, е вашият баща?

— Джон-да-диг ли? Имате пред вид Джон Дигенс? Да. Той е наел баща ми на работа в къщата. Било е много преди аз да се родя. Баща ми е бил над петдесетте, когато съм се родила.

Аз тръгнах бавно.

— Ще приема поканата ви за какао, ако не възразявате. Имам нещо, което искам да ви покажа.

Извадих нещото, с което бях означила докъде бях стигнала в дневника на Хестър. Карън се усмихна в мига, в който спря очи на снимката. От нея я гледаше сериозното лице на сина й, изпълнено с гордост. Строителният шлем бе нахлупен до очите му, раменете му бяха изправени и сковани, все едно беше глътнал бастун.

— Спомням си деня, когато си дойде вкъщи и каза, че си сложил жълтата шапка. Ще бъде много доволен да има тази снимка.

— Вашата работодателка — госпожица Марч, виждала ли е някога Том?

— Том ли? Разбира се, че не. Те са две госпожици Марч, нали знаете. Едната от тях винаги е възпрепятствана. Така че другата е тази, която ръководи имота. Макар че и тя е малко саможива. Не се е връщала в Ейнджълфийлд от деня на пожара. Дори аз никога не съм я виждала. Единственият контакт, който поддържам, е чрез адвоката й.

Карън стоеше до печката, очаквайки млякото да кипне. Зад нея, през малкия прозорец се виждаше заснежената градина, а зад нея нивите, където някога Аделин и Емелин бяха завлекли детската количка на Мерили заедно с бебето в нея. Това беше пейзаж, който почти не се бе променил.

Трябваше да внимавам да не кажа прекалено много. Карън с нищо не показа да знае, че госпожица Марч от Ейнджълфийлд беше същата жена, известна като мис Уинтър, чиито книги зърнах на етажерката в хола, когато влязох в къщата.

— Аз също работя за семейство Ейнджълфийлд — обясних. — Пиша за тяхното детство тук. И когато показах на вашата работодателка някои снимки на къщата, останах с впечатлението, че тя го позна.

— Не може да бъде. Освен ако…

Тя посегна към снимката и я разгледа отново, сетне повика сина си от съседната стая.

— Том? Том, донеси онази снимка от лавицата над камината, моля те. Онази със сребърната рамка.

Том влезе, носейки снимката, сестра му вървеше след него.

— Знаеш ли — каза му Карън, — тази дама ти е направила снимка.

Усмивка на приятна изненада се появи върху лицето му, когато се погледна.

— Може ли да я запазя?

— Разбира се — казах.

— Покажи на Маргарет дядо си.

Момчето заобиколи масата от моята страна и срамежливо ми подаде снимката в рамка.

Беше овехтяла снимка на много млад мъж. Почти момче. Вероятно на осемнадесет години, а може и по-млад. Стоеше до една пейка, зад която се виждаха като фон подстригани тисови дървета. Веднага разпознах обстановката: това беше градината с геометричните фигури. Момчето бе свалило шапката си, държеше я в ръка, а със скритото в съзнанието ми око можех да видя движението, което бе направило — как сваля с едната си ръка шапката и забърсва челото си с опакото на другата. Беше отметнало леко главата си назад. Ръкавите на ризата му бяха навити над лактите и горното копче бе разкопчано, но ръбовете на панталоните му бяха идеално изгладени и то бе почистило тежките си градинарски ботуши специално за снимката.