Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Моята първа преценка за Аделин в началото бе, че може би никога нямаше да започне да живее толкова независим и нормален живот като сестра си, но можеше да бъде доведена до точка на равновесие и стабилност и изблиците й на гняв можеха да бъдат овладени чрез налагане на строга програма. Не очаквах, че мога да я накарам да разбере. Работата, която предвиждах по отношение на нея, бе по-усилна и тежка, отколкото за сестра й, но очаквах далеч по-малко резултати и благодарности, защото това щеше да изглежда много по-малко в очите на света.

Но бях стресната и трябваше да променя това мое мнение поради признаците на една мрачна и замъглена интелигентност. Тази сутрин Аделин дойде в класната стая, влачейки краката си без признаци за нежелание и след като зае мястото си, сложи глава върху ръцете си, както бях виждала да прави и преди. Започнах урока. Не бе нищо повече от разказване на приказка — първите глави от «Джейн Еър», една адаптация, която бях направила за тази цел върху история, нещо, което много допадаше на малките момиченца. Бях се концентрирала върху Емелин, окуражавайки я да следи разказа, одушевявайки го колкото ми бе възможно. Произнасях с един глас репликите на героинята, с друг на нейната леля, с трети на братовчеда и придружавах разказването с такива жестове и изражения, че да илюстрирам емоциите на героите. Емелин не откъсваше очите си от мен и аз бях доволна от ефекта.

С крайчето на окото си забелязах някакво движение. Аделин бе обърнала главата си в моята посока. Тя все още я подпираше на ръката си, очите й все още бяха затворени, но имах ясното усещане, че ме слуша. Дори ако промяната в положението бе незначителна (а тя не бе; винаги преди момичето се обръщаше с гръб към мен), то в начина, по който се държеше, имаше промяна. Когато спеше, тя обикновено се отпускаше върху чина, а днес цялото й тяло изглеждаше будно: положението на раменете й подсказваше напрежение. Сякаш бе привлечена от историята, но въпреки това се опитваше да създаде впечатление за дрямка.

Не исках да види, че съм забелязала нещо. Продължих да се преструвам, че чета само на Емелин, но през цялото време държах Аделин под око. А тя не само слушаше. Долових трепкане на клепачите й. Мислех си, че очите й са затворени, но не беше точно така — защото между клепачите си тя ме наблюдаваше!

Това е най-интересната промяна, настъпила в нея досега, и е нещо, което предвиждам да поставя в основата, в сърцевината на работата си тук.

След това се случи нещо съвсем неочаквано. Лицето на доктора се промени. Да, промени се направо пред очите ми. Това бе един от онези моменти, когато едно лице попада под нов фокус, когато чертите, същите каквито са били и преди, неочаквано са подложени на зашеметяващо изместване и се представят в нова светлина. Бих искала да знам какво е онова нещо в човешкия мозък, което кара лицата на онези, които познаваме, да се променят и да танцуват, както неговото лице. Изключих оптичните ефекти, изключих феномена, свързан със светлината и така нататък, и стигнах до заключението, че обяснението се корени в психиката на наблюдателя. Неочакваното преподреждане на неговите визуални черти приковаха погледа ми за няколко мига, което сигурно му се видя странно. В изражението му също имаше нещо странно, нещо, което не бих могла да измеря и проумея. Не обичам онова, което не мога да проумея.

Ние се гледахме няколко секунди, всеки се чувстваше толкова неудобно, колкото и другият, сетне той си тръгна.

Бих искала госпожа Дюн да не ми мести книгите. Колко пъти трябва да й казвам да не ги взема, докато не ги дочета. Какъв е смисълът да ги оставя на стълбището, вместо в библиотеката?

Имах интересен разговор с градинаря Джон.

Той е добър работник, доста по-въодушевен и жизнен сега, когато градината му е възстановена и присъствието му в къщата е полезно. Той пие чай и си бъбри с госпожа Дюн в кухнята. Понякога минавам покрай тях и чувам тихите им гласове, което ме кара да си мисля, че тя не е чак толкова глуха. Ако не беше нейната преклонна възраст, бих си помислила, че помежду им има любовен роман, но след като това не подлежи на съмнение, не мога да си обясня каква е тайната им. Попитах госпожа Дюн, защото между нас има приятелски отношения и се разбираме за по-голяма част от нещата и освен това мисля, че тя одобрява моето присъствие тук — не че щеше да има някаква разлика, ако не го одобряваше. Тя ми каза, че не си говорят за нищо особено, освен за домакинството, за пилетата, които трябва да бъдат заклани, за картофите, които трябва да бъдат изкопани, и други такива прозаични неща.