Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Беше студено, всеки момент можеше да завали сняг. Под краката ми земята бе замръзнала и твърда, а небето бе заплашително бяло. Вървях бързо. Шалът ми бе завит около лицето чак до носа и скоро се стоплих.

При просеката спрях. Видях, че на мястото кипи необичайна дейност. Намръщих се. Какво ставаше? Фотоапаратът беше провесен под палтото на врата ми. Нагласих обектива за далечно разстояние и погледнах. На пътя беше спряла полицейска кола. Строителните машини и оборудване бяха неподвижни, а работниците стояха, събрани на куп. Сигурно бяха спрели работа малко преди това, защото пляскаха с ръце и тропаха с крака да се стоплят. Каските им бяха на земята или висяха на ремъците си през лактите им. Един мъж предлагаше пакет цигари. От време на време някой казваше нещо на останалите, но помежду им не вървеше разговор. Опитах се да разгадая изражението върху сериозните им лица. Досада? Тревога? Любопитство? Те стояха обърнати настрани, с лица към гората и моята увеличителна леща, но от време на време някой от тях хвърляше поглед през рамо към сцената зад тях.

Зад групичката мъже бе опъната бяла палатка, която покриваше част от мястото. Къщата я нямаше, но преценявайки от моето местоположение и къщичката на пазача, чакълестата алея и църквата, предположих, че точно там е била библиотеката. Освен това един от строителите и друг мъж, за когото реших, че е шефът им, говореха с двама други мъже. Единият от тях бе облечен с костюм и палто, а другият беше с полицейска униформа. Началникът говореше бързо и кимаше, но когато мъжът с палтото зададе някакъв въпрос, той се обърна към строителя, който отговори на въпроса, а тримата го загледаха съсредоточено.

Той, изглежда, не забелязваше студа. Говореше с кратки изречения; при неговите дълги и чести паузи останалите мълчаха и го наблюдаваха със съсредоточено внимание и търпение. В един момент той посочи с пръст по посока на машината и изобрази как нейната челюст с железни зъби захапва земята. Накрая сви рамене, намръщи се и прекара ръка по очите си, сякаш да изтрие образа, който току-що бе извикал.

Встрани на бялата палатка се отвори процеп. Оттам излезе пети мъж и се присъедини към останалите. Последва кратко, сериозно обсъждане и накрая шефът отиде до групата мъже и им каза няколко думи. Те кимнаха и започнаха да събират каските и термосите си и да се отправят към колите си, които бяха паркирани край голямата порта, до къщичката на вратаря. Полицаят в униформа застана пред входа на палатката, с гръб към процепа, служещ за врата, а другият поведе строителя и шефа към полицейската кола. Свалих бавно фотоапарата, но продължих да наблюдавам бялата палатка. Знаех мястото. Бях влизала там. Спомнях си опустошението в осквернената библиотека. Падналите лавици и рафтове, гредите, които се бяха счупили и лежаха на пода. Страхът ми, докато се промъквах под изгорелите и пречупени дървета.

В тази стая е имало тяло, погребано под овъглените страници, с шкаф за книги вместо ковчег. Един гроб, скрит и запазен половин век под падналите греди.

Не можех да прогоня тази мисъл. Търсех един човек и сега се оказваше, че вече е намерен. Съвпадението бе просто немислимо. Как да не направиш връзка? Но Хестър бе напуснала къщата една година преди това, нали? Защо би трябвало да се връща? И тогава ме осени мисълта, която бе толкова проста, толкова очевидна.

Ами ако Хестър никога не беше си тръгвала оттук?

Когато стигнах до края на гората, видях две русокоси деца да се препъват по пътя. Под краката им земята бе набраздена от криволичещи черни коловози, които тежките машини на строителите бяха издълбали, а децата не гледаха къде вървят. Вместо това непрекъснато се обръщаха назад към посоката, от която идваха. Момиченцето стъпи накриво и почти падна, когато обърна главата си и ме видя. То спря като заковано. Когато брат й ме видя, се почувства важен от онова, което знаеше, и заговори.

— Не може да отидете там. Забранено е! Така каза полицаят. Трябва да стоите надалеч.

— Разбирам.

— Направиха палатка — добави срамежливо сестричката му.

— Видях — отвърнах.

В този момент на портата се появи майка им. Тя беше леко задъхана.

— Вие двамата добре ли сте? Видях полицейска кола на „Улицата“ — след това се обърна към мен. — Какво става тук?

Отговори момиченцето.

— Полицаите направиха палатка. Не е позволено да се ходи там. Казаха ни да си вървим вкъщи.

Русата жена вдигна очи към мястото и се намръщи, като видя палатката.