Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Защо си говорите толкова тихо? — настоях аз и тя ми отвърна, че въобще не било тихо, поне не чак толкова.

— Но ти не ме чуваш, когато ти говоря тихо — казах, а тя рече, че й било по-трудно да чува новите гласове, отколкото онези, с които била свикнала. И ако разбирала Джон, когато той говори тихо, било, защото познавала гласа му от много години, а моят само от няколко месеца.

Бях забравила за ниските гласове в кухнята, докато Джон не прояви една нова странност. Преди няколко сутрини се разхождах в градината, когато отново видях момчето, което плевеше цветните лехи под прозореца на класната стая. Погледнах часовника си и отново установих, че е време за училище. Момчето не ме видя, защото се скрих зад дърветата. Наблюдавах го миг или два; то въобще не работеше, а се бе проснало на поляната, погълнато от нещо във високата трева, нещо, което лежеше точно под носа му. Носеше същата увиснала шапка, както и преди. Пристъпих към него с намерение да науча името му и да му изнеса лекция за важността от образованието, но като ме видя, то скочи на крака, нахлупи шапката си до уши и побягна по-бързо, отколкото бях виждала някой да го прави преди. Тревогата му бе достатъчно доказателство за вина. Момчето отлично знаеше, че трябва да бъде на училище. Докато тичаше, видях, че носи книга под мишница си.

Отидох при Джон и му казах точно какво мисля. Казах му, че няма да позволя деца да работят за него по време на училищните занятия, че е неправилно да се обърква образованието им само заради няколко пенса, които ще спечелят, и че ако родителите не възприемат това, ще отида да се видя лично с тях. Казах му, че ако е необходимо да се наеме допълнителна работна ръка, която да му помага в градината, аз ще говора с господин Ейнджълфийлд и ще наемем човек. Вече бях направила това предложение — да се наеме допълнителен персонал както за градината, така и за къщата, но Джон и госпожа Дюн бяха единодушно против тази идея и аз реших, че е по-добре да изчакам, докато разбера начина, по който се развиват нещата тук.

Джон поклати глава и отрече да знае нещо за детето. Когато го притиснах с доказателството, че съм го видяла с очите си, той каза, че сигурно е някое селско дете, дошло да се разходи тук, което се случвало понякога. Сетне допълни, че не бил отговорен за всички селски мързеливци, които бягали от училище и случайно се озовавали в градината. Казах му, че съм виждала детето и преди, в деня, в който пристигнах, и че го видях да работи. Той стисна устни и твърдоглаво повтори, че не познава никакво дете, че всеки, който иска, може да влезе и да плеви в неговата градина и че той никога не е виждал такова дете. Казах му малко ядосано и сопнато, за което не съжалявам, че имам намерение да говоря с учителката за това и че ще отида директно при родителите и ще уточня нещата с тях. Той просто махна с ръка, все едно ми каза, че не го интересува и да правя каквото си искам (и аз със сигурност щях да го направя). Убедена съм, че знаеше кое е момчето, и бях шокирана от отказа му да ми помогне. Не беше в характера му да създава спънки, но после предположих, че е започнал собственото си чиракуване още като дете, и затова си мисли, че това няма да навреди никому. Този начин на мислене отмира доста бавно в селските райони.“

Бях потънала в дневника. Четях бавно, опитвайки се да разгадая трудните места, като използвах целия си опит, знания и въображение, за да придам плът на призрачните думи. Избелелите полета, нечетливостта на почерка, замазаните думи сякаш пулсираха с изразителен, многозначителен, изпълнен с живот ритъм.

Докато четях погълната от повествованието, в друга част на съзнанието ми се оформи едно решение. Когато влакът спря на гарата, където трябваше да направя връзката за Кеймбридж, осъзнах какво следваше да направя. В края на краищата нямаше да се прибера вкъщи. Щях да отида в Ейнджълфийлд.

Влакът до Банбъри беше претъпкан с пътуващи за Коледа и нямаше място за сядане, а аз никога не чета права. При всяко поклащане, всяко блъскане и притискане до другите пътници чувствах дневника на Хестър да притиска гърдите ми. Бях прочела само половината от него. Останалото можеше да почака.

Какво е станало с теб, Хестър? — мислех си. На кой край на света си се запиляла? Къде те е отвял вятърът?

През прозорците видях, че кухнята е празна, а когато заобиколих отпред и почуках на вратата, никой не ми отвори.

Може би той беше заминал някъде? През това време на годината хората ходеха на гости, пътуваха. Но те отиваха при семействата си, а Аурелиус нямаше такова, така че би трябвало да е тук. Сетих се за причината за отсъствието му със закъснение: може би доставяше кейкове и разнасяше торти по домовете за коледните тържества. Къде другаде би могъл да бъде един собственик на кетъринг точно преди Коледа? Трябваше да се върна по-късно. Пуснах картичката, която носех, в пощенската кутия и тръгнах през гората към Ейнджълфийлд Хаус.