Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Да. Но аз ще се опитам да забавя нещата с няколко часа. Достатъчно време, за да стигнете. Мога да ви закарам и до гарата, ако желаете.

В този момент иззвъня телефонът. Ние си разменихме разтревожени погледи, докато той го вдигаше.

— Човешки кости? Разбирам… Тя е собственичка на имота, да… Една възрастна жена с крехко здраве… Сестра й, о, тя е смъртно болна… Има вероятност за неизбежния край… Може би е по-добре… При дадените обстоятелства. Случайно познавам човек, който ще отиде лично там тази вечер… Абсолютно доверие. Спокойно… наистина… непременно.

Той си отбеляза нещо в бележника и го бутна към мен през бюрото. Име и телефонен номер.

— Този човек би искал да му се обадите, когато стигнете там, и да го осведомите как стоят нещата със старата дама. Ако тя е в състояние, той ще говори с нея, ако ли не, можел да почака. Останките, както изглежда, били много стари. Е, колко време има до вашия влак? Трябва да вървим.

Забелязал, че съм потънала в мислите си, не толкова младият господин Ломакс караше в мълчание. Въпреки това бе съвсем очевидно, че го яде любопитство и възбуда. И накрая, завивайки към гарата, той не можа да се сдържи повече.

— Тринайсетата приказка… — каза замислено. — Не мисля, че…

— И аз бих искала да знам — прекъснах го. — Съжалявам.

Лицето му изрази разочарование.

Когато гарата се появи пред нас, зададох моя въпрос.

— Случайно да познавате Аурелиус Лав?

— Собственикът на кетъринг ли? Разбира се, че го познавам. Човекът е кулинарен гений!

— Откога го познавате?

Отговори, без да се замисли:

— В действителност ходехме заедно на училище… — и по средата на изречението в гласа му се промъкна трепет, изпълнен с любопитство, сякаш току-що осъзна подтекста на моя въпрос. Следващият ми въпрос не го изненада.

— Кога разбрахте, че госпожица Марч е мис Уинтър? Когато поехте бизнеса на баща си ли?

Той преглътна.

— Не — премига неловко. — Преди това. Все още бях ученик. Един ден тя дойде у нас. Да се види с баща ми. Беше по-лично, отколкото в офиса. Те имаха да свършат някаква работата и без да изпадам в конфиденциални детайли, по време на техния разговор стана ясно, че госпожица Марч и мис Уинтър са едно и също лице. Не бях подслушвач, не ме разбирайте погрешно. Това стана, така да се каже, случайно, а не нарочно. Вече се бях скрил под масата в гостната, когато те влязоха — имаше покривка, която падаше и ме покриваше като в палатка, и… ами аз не исках да разсърдя татко, като се появя неочаквано. Така че си останах там тихичко.

Какво бе ми казала мис Уинтър?

„В една къща, където има деца, не може да има тайни.“

Трябваше да спрем пред гарата и младият господин Ломакс обърна своите пораснали очи към мен.

— Казах на Аурелиус. В деня, когато той сподели с мен, че е бил намерен в нощта на пожара. Казах му, че госпожица Аделин Ейнджълфийлд и мис Вида Уинтър са един и същи човек. Съжалявам.

— Не се тревожете. Сега вече това няма значение. Само се чудех.

— Тя знае ли, че съм казал на Аурелиус коя е?

Помислих си за писмото, което мис Уинтър ми изпрати в самото начало, и за Аурелиус с неговия кафяв костюм, тръгнал да търси истината за своя произход.

— Ако е предполагала, било е преди десетилетия. Ако е знаела, мисля, че можете да бъдете спокоен — това вече не я интересува.

Сянката изчезна от веждите му.

— Благодаря, че ме докарахте.

И изтичах, за да хвана влака.

От гарата се обадих в книжарницата. Баща ми не можа да скрие разочарованието си, когато узна, че няма да се върна вкъщи.

— Майка ти много ще съжалява — отговори ми тъжно той.

— Нима?

— Но разбира се.

— Налага се да се върна, татко. Мисля, че може би открих Хестър.

— Къде?

— Намериха кости в Ейнджълфийлд.

— Човешки кости?

— Един от булдозерите ги изровил, когато днес разрушавали библиотеката.

— О, Господи!

— Те искат да се свържат с мис Уинтър, за да я разпитат. А сестра й умира. Не мога да я оставя точно сега сама. Тя се нуждае от мен.

— Разбирам — гласът му беше сериозен.

— Не казвай на мама — предупредих го аз, — но искам да знаеш, че мис Уинтър и сестра й са близначки.

Той остана мълчалив на другия край на линията. После каза:

— Ще се пазиш, нали, Маргарет?

Четвърт час по-късно се настаних във влака на моето място до прозореца и извадих дневника на Хестър от джоба си.

Бих искала да знам повече за оптиката. Един ден, докато седях с госпожа Дюн в гостната стая и обсъждахме менюто за седмицата, забелязах неочаквано движение в огледалото.