Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Емелин! — възкликнах ядосано, защото тя въобще не трябваше да бъде в къщата, а навън и да прави своите ежедневни упражнения на свеж въздух. Грешката беше моя, разбира се, защото трябваше само да погледна през прозореца, за да видя, че всъщност тя е навън, сестра й също, и двете си играят чудесно. Онова, което бях видяла — наистина само за част от секундата, — трябва да е било отблясък на слънчев лъч, минал през прозореца и отразил се в огледалото.

След като обмислих нещата за отражението, реших, че причина за моето объркване, както и за всяка странност, наблюдавана в оптичния свят, е психологията на виждането. Тъй като бях свикнала да виждам близначките да бродят из къщата и на места, на които човек не очакваше да ги види, и по време, когато трябваше да бъдат някъде другаде, бях придобила навика да интерпретирам всяко движение извън обсега на окото си като доказателство за тяхното присъствие. Следователно проблясъкът на слънчевия лъч, отразен в огледалото, ми се видя, при това по много убедителен начин, като момиче в бяла рокля. За да се предпази от грешки като тази, човек трябва да се научи да гледа на всичко без предубеждение и предварителна нагласа, да изостави всички обичайни модели за мислене, с които е свикнал. По принцип има много неща в подкрепа на подобно становище. Свежестта на мисленето! Девственият поглед към света! Още повече, че науката има възможности да вижда наново и по съвършено различен начин онова, което вече е било видяно и обмислено и за което се смята, че е било разбрано през вековете. Обаче в обикновения живот човек не може да живее по силата на тези принципи. Представете си какво щеше да настане, ако всеки аспект на преживяното трябваше да бъде наново и подробно разглеждан всяка минута, всеки божи ден. Не, за да освободим себе от светското и земното, е необходимо да прехвърлим много от нашите представи за света към онази по-ниска плоскост на съзнанието, в която то работи с предположенията, с допускането, с вероятностите. Дори ако понякога това води до заблуда и ни кара да интерпретираме един лъч слънчева светлина като момиче в бяла рокля, макар че тези две неща са толкова различни, че повече от това не може и да бъде.

Понякога мозъкът на госпожа Дюн блуждаеше. Страхувах се, че тя бе запомнила много малко от нашия разговор за това, какво ще ядем, и утре трябваше отново да се върнем на същия въпрос.

Имах малък план, свързан с моите дейности тук и с доктора.

Бях му разказала надълго и нашироко за своята убеденост, че Аделин показва един вид умствено разстройство, с каквото никога преди не съм се срещала, нито съм чела. Споменах му статиите, които бях чела за близнаци и за подобни проблеми, и видях на лицето му одобрение. Мисля, че сега той ясно разбира моите способности. Споменах му за една книга, която той не бе чел, но аз му разказах в резюме аргументите и доказателствата в нея. Подчертах няколко сериозни противоречия, които бях забелязала, и казах, че ако това беше моя книга, щях да променя заключенията и препоръките.

В края на речта ми докторът се усмихна и се обърна към мен малко шеговито:

— Може би трябва да напишете ваша собствена книга.

Това ми даде възможността, която търсех от известно време.

Отбелязах, че Ейнджълфийлд Хаус предоставя идеалния случай за изследване, който би могъл да бъде предмет на подобна книга. Че аз бих могла да посветя по няколко часа всеки ден, за да записвам наблюденията си. Описах му накратко доста опити и експерименти, които трябваше да бъдат предприети, за да се провери моята хипотеза. И лекичко загатнах стойността, която една такава завършена книга би имала в очите на медицинските среди. След това наблегнах на факта, че въпреки моя опит, квалификацията ми не е достатъчна, за да изкуши някой издател. И накрая се оплаках, че съм жена. Казах, че не съм напълно сигурна, че ще бъда в състояние да изнеса сами такъв амбициозен проект. Един мъж, ако се намереше такъв — интелигентен и способен, учен и изследовател, със сигурност щеше да свърши по-добре тази работа, възползвайки се от моя опит и изследвания.

По този начин посях в главата му семената на една идея, чийто резултат беше точно онова, което исках и към което се стремях: да работим заедно.

Страхувам се, че госпожа Дюн не е добре. Аз заключвам вратите, а тя ги отключва. Аз вдигам завесите, а тя ги пуска. И книгите ми продължават да се местят! Тя се опитва да избяга от отговорност за действията си, като твърди, че в къщата имало дух.