Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Обаче не за това искам да пиша. Искам да пиша за работата ни. Не за откритията ни, които са документирани в статиите ни, а за начина, по който мислим, за флуидите, чрез които се разбираме без думи, за това, че нашето мигновено взаимно разбиране ни позволява да правим нещата почти без да си говорим. Когато и двамата сме заети с очертаване на промените в начина на спане на нашите два отделни обекта за наблюдение например, и той иска да привлече моето внимание върху нещо, не е необходимо дори да говори, защото аз чувствам очите му върху себе си, мога да усетя, че мозъкът му ме вика, и тогава вдигам глава от работата си, напълно готова да чуя онова, което ще ми каже, каквото и да е то.

Скептиците може да сметнат това за чисто съвпадение или да ме заподозрат в преувеличаване на случаен инцидент и в превръщането му в нещо значително благодарение на въображението ми, но аз мога да приема, че когато двама души работят заедно върху един и същ проект — двама интелигентни индивида, имам предвид — между тях се развива необикновена комуникативна връзка, която влияе благотворно върху работата им. Докато са заети с онова, което правят, те са силно чувствителни към най-малките движения на другия и могат да ги интерпретират съвсем точно. Дори без да ги видят. И това не води до разсейване в работата. Напротив, то е от полза. Ще дам един прост пример, дребен, но показателен за безброй други. Тази сутрин възнамерявах да запиша някои забележки, опитвайки се да разбера образеца на поведение в резултат на контактите му с Аделин. Посягайки към молива, за да напиша бележките си в полето, почувствах ръката на доктора да докосва моята и той пъхна молива в нея. Вдигнах глава, за да му благодаря, но той бе дълбоко потънал в онова, което четеше, и очевидно не осъзнаваше какво се бе случило. Ние работим точно по този начин: мозъците ни, ръцете ни винаги са в съзвучие, винаги предвиждат и предчувстват какво иска или мисли другият. А когато се разделим, винаги мислим за малките детайли, свързани с нашия проект, или дори за наблюденията ни върху по-широки аспекти от живота и науката, което е поредното доказателство за това, колко добре си пасваме.

Но сега ми се спи и въпреки че бих могла да пиша безкрайно за радостта от съавторството, наистина е време да си лягам.

Не съм писала почти цяла седмица и няма да се оправдавам, както обикновено. Причината е съвсем проста — дневникът ми изчезна.

Говорих с Емелин за това — внимателно, строго, с предложения за шоколад или заплахи за наказания (да, точно така — направих отклонение от методите си, но загубата на един дневник засяга човека лично), обаче тя продължи да отрича. То бе последователно и показва силна воля. Някой, който не познава обстоятелствата, със сигурност би й повярвал. Но аз я познавам добре и смятам, че кражбата е неочаквана, и ми е трудно да я обясня в светлината на големия прогрес, който тя направи. Емелин не може да чете и не се интересува от мислите на другите хора или от техния вътрешен живот, освен ако те не я засягат директно. За какво й е моя дневник? Защо ще го иска? Най-вероятно блясъкът на ключалката е представлявал изкушението за нея — нейната страст към блестящи неща не е изчезнала и аз не се опитвам да я изкореня или намаля; тя обикновено е безвредна. Но съм разочарована.

Ако трябва да съдя по отричането й и като имам предвид характера й, щях да сметна, че е невинна по отношение на кражбата. Но фактът си остава — не може да бъде никой друг.

Джон? Госпожа Дюн? Дори да предположа, че прислугата би поискала да открадне дневника ми, в което не вярвам нито за секунда, веднага си спомням, че по това време те бяха заети някъде другаде из къщата. За всеки случай ги разпитах какво са правели и Джон потвърди, че госпожа Дюн цялата сутрин е била в кухнята („вдигайки невъобразим шум“, както ми се оплака). Тя пък ми съобщи, че Джон е бил в конюшнята и е поправял кабриолета („шумна работа“). Не можеше да бъде никой от тях.

И така, след като елиминирах останалите заподозрени, длъжна съм да повярвам, че това е Емелин.

И все пак не мога да се отърва от съмненията си. Дори сега мога да видя лицето й — толкова невинно на вид, така объркано, защото я обвинявам — и се чудя дали има друг допълнителен фактор, който може би играе роля тук, а аз съм пропуснала да го взема под внимание? Когато гледам на нещата в тази светлина, се чувствам объркано и неудобно: неочаквано ме обзема предчувствието, че всички мои планове са обречени на неуспех. Нещо невидимо стои срещу мен още от мига, в който пристигнах в къщата! Нещо, което иска да осуети и да обърка всеки проект, всяко начинание, което предприема! Проверих неведнъж хода на мислите си, проследих всяка стъпка в логиката си; не мога да видя никаква пукнатина. И все пак откривам, че съм обзета от съмнения… Кое е онова, което пропускам да видя?