Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Четейки този последен параграф, съм удивена от нехарактерната за мен липса на увереност в тона ми. Сигурно умората е единствената причина за това. Неотпочиналият мозък е склонен да броди по неплодотворни пътеки; няма нищо по-добро от съня през нощта. Той е най-доброто лекарство.

Освен това вече всичко свърши. Ето ме отново тук, пишеща в изчезналия дневник. Заключих Емелин в стаята й за четири часа, на другия ден за шест, и тя знаеше, че на следващия ден ще бъдат осем. На втория ден, малко след като отключих вратата, намерих дневника върху бюрото си в класната стая. Тя трябва да се е промъкнала съвсем тихо, за да го остави. Не я видях да минава покрай вратата на библиотеката до класната стая, макар че нарочно я оставих отворена. Но дневникът беше върнат. Така че няма място за съмнение, нали?

Толкова съм изморена, че не мога да спя. Чувам стъпки нощем, но когато отида до вратата и погледна в коридора, там няма никой.

Трябва да призная, че мисълта за изчезването на дневника, макар и само за два дни, ме изнерви — и все още ме ядосва. Мисълта, че друг човек е чел моите думи, е ужасно потискаща. Не мога да престана да мисля за това, как някой би интерпретирал това, което съм написала. Защото когато пиша лично за себе си и знам отлично истината, вероятно не съм толкова внимателна в изразяването си и понеже мисълта ми тече бързо, понякога може да напиша нещо, което би могло да бъде разбрано криво от някой друг. Обмисляйки някои неща, които съм написала (за доктора и молива например — толкова незначително събитие, че не си струваше въобще да го отбелязвам), мога да си представя, че на други, непознати хора това би могло да се види в светлина, твърде различна от онова, което имах предвид, и се чудя дали да не скъсам тези страници и да ги унищожа. Само че не искам, защото това са страниците, които са ми най-скъпи и най-много искам да запазя, за да си ги чета по-късно, когато съм стара и съм далеч оттук. Чрез тях ще мога да се връщам към щастието от моята работа и предизвикателството на нашия грандиозен проект.

Защо едно научно приятелство да не би могло да бъде източник на радост? То не става по-малко научно от това, нали?

Но вероятно отговорът е да спра да пиша въобще, защото когато го правя, дори и сега, когато пиша това изречение, точно тази дума, имам чувството, че някой невидим, призрачен читател се е надвесил над рамото ми и наблюдава писалката, с която изписвам думите. Това изопачава мислите ми и ме кара да се чувствам неудобно в интимното пространство на собствените ми мисли.

Много е тежко и утежняващо вината обстоятелството да се поставиш сам в светлина, която е толкова различна от познатата, дори когато е ясно, че тази светлина е фалшива.

Повече няма да пиша.

Замислено вдигнах очи от последната страница на дневника на Хестър. Докато четях, много неща приковаха вниманието ми и сега, когато го свърших, имах достатъчно време да ги обмисля по-внимателно и задълбочено.

Я виж ти, така значи — помислих си първоначално.

Виж ти. Така значи.

И отново: Я виж ти! Така значи!

Как да обясня моята „Еврика“? Тя започна като едно блуждаещо „ами ако“, едно лудо предположение, една неправдоподобна идея. Това беше — добре де, не съвсем невъзможно, но абсурд! Но всичко подред…

Преди да започна да подреждам разумните контрааргументи, спрях като закована. Защото мозъкът ми, препускащ сам пред себе си, в един миг на предчувствие вече се бе подчинил на тази преработена версия на събитията. В един миг, в един момент на шеметно, калейдоскопично заслепение, историята, която мис Уинтър ми разказваше, се развали и пренареди сама със същите събития, със съвсем същите детайли — и все пак напълно и коренно различна. Както онези трикове, които ще разкрият пред очите ви млада жена, ако обърнете страницата по един начин, и стара баба, ако я обърнете по друг. Също както лист със случайни точки, в които са скрити чайници, лица на клоуни или катедралата в Руан, ако, разбира се, сте се научили да гледате. Истината е била през цялото време тук — само че аз едва сега я видях.

Последва един дълъг час на размишление. Разгледах всичко, което знаех поотделно, елемент по елемент, оглеждайки ги от всички възможни ъгли. Всичко, което ми бе разказано, и всичко, което сама бях открила. Да, мислех си. И отново да. Това, и това, и онова също. Новото ми познание вдъхна живот на историята. Тя започна да диша. Неправилните ръбове се изгладиха. Дупките се запълниха сами. Липсващите парчета се самоизградиха и създадоха. Загадките се изясниха и мистериите вече не бяха мистерии.