Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Мислех също за бялата палатка и за останките под нея, за които вече знаех, че не са на Хестър.

Всичко се свеждаше до нощта на пожара. Палеж, убийство, изоставяне на бебе.

Когато влакът пристигна в Харогейт и слязох на перона, бях изненадана да открия, че има сняг до глезените. Защото, въпреки че през последните два часа бях гледала през прозореца на влака, не бях видяла нищо навън.

Мислех, че съм разбрала всичко, когато ме осени моментът на просветлението.

Когато осъзнах, че в Ейнджълфийлд е имало не две, а три момичета, прибързано реших, че държа ключа към цялата история в ръката си. Но в края на размишленията си разбрах, че докато не разбера какво се е случило в нощта на пожара, всъщност не знам нищо.

Беше Бъдни вечер. Беше късно, валеше силен сняг. Двама шофьори на такси отказаха да ме закарат толкова далеч от града в нощ като тази, но третият сигурно бе трогнат от пламенната ми молба, защото сви рамене и ме пусна да вляза в колата.

— Ще се забавим заради снега — предупреди ме навъсено той.

Излязохме от града и снегът продължи да се сипе, трупайки с педантична постоянност снежинка по снежинка върху всеки сантиметър земя, върху всеки плет, върху всеки клон. След като подминахме последното село и последната ферма, се озовахме в една приказна бяла пустош. Пътят не се виждаше в бялата снежна пелена и аз се свих на седалката, като очаквах всеки момент шофьорът да се откаже и да обърне колата обратно. Само точните ми напътствия го убедиха, че се движим в правилна посока. Слязох сама, за да отворя първата порта, сетне се озовахме пред втората, главната порта на къщата.

— Надявам се, че ще намерите пътя обратно — казах.

— Аз ли? О, не се безпокойте, ще се оправя — отвърна той с поредното свиване на рамене.

Както и очаквах, портата беше заключена. Понеже не исках шофьорът да ме помисли за крадец, се направих, че търся в чантата си ключовете, докато той обърна колата. Едва след като се отдалечи на достатъчно разстояние, се хванах за решетките и се прехвърлих.

Вратата на кухнята не бе заключена. Свалих ботушите си, изтръсках снега от палтото си и го закачих. Прекосих празната кухня и се отправих към крилото на Емелин, където знаех, че е мис Уинтър. Изпълнена с обвинения, изпълнена с въпроси, аз поддържах гнева си. Беше заради Аурелиус и заради жената, чиито кости бяха лежали шейсет години в изгорелите останки на библиотеката на Ейнджълфийлд Хаус. Въпреки цялата вътрешна буря, която кипеше и бушуваше в мен, приближаването ми бе нечуто; килимът попи яростта на стъпките ми.

Не почуках, а блъснах вратата и когато тя се отвори, влязох направо вътре.

Завесите все още бяха спуснати. Мис Уинтър седеше мълчаливо край леглото на Емелин. Стресната от моето нахлуване, тя ме погледна, в очите й имаше изключителен, необикновен блясък.

— Кости! — просъсках към нея. — Намериха кости в Ейнджълфийлд.

Цялата бях очи и слух, очаквайки на тръни да дойде признание от нейна страна. Дали щеше да бъде дума, израз на лицето или жест, нямаше значение. Тя трябваше, тя щеше да го направи и аз щях да го разчета.

Обаче в стаята имаше нещо, което се опитваше да ме разсее от моето съсредоточаване.

— Кости? — произнесе мис Уинтър. Беше восъчнобледа и в очите й имаше цял океан, достатъчно огромен, че да удави всичката ми ярост.

— О! — произнесе тя.

„О.“ Какво богатство от трептения, какви нюанси от чувства можеше да съдържа само един звук. Страх. Отчаяние. Скръб и примирение. Облекчение от тъмно естество. И скръб — дълбока скръб.

И тогава онова настойчиво разсейващо чувство в стаята се промъкна така дълбоко в мозъка ми, че повече нямаше място за нищо друго. Какво беше то? Нещо външно, странично, което не беше свързано с драмата за костите. Нещо, което предхождаше нахлуването ми. За част от секундата се обърках, сетне всички незначителни неща, които бях забелязала, се свързаха и дойдоха на местата си. Атмосферата в стаята. Спуснатите завеси. Воднистата прозрачност на очите на мис Уинтър. Фактът, че стоманената сърцевина, която винаги е била нейна същност, сякаш просто се бе стопила и изтекла от нея.

Вниманието ми се съсредоточи върху едно нещо: имаше ли лекото спадане и повдигане от дишането на Емелин? До ушите ми не достигна никакъв звук.

— Не! Тя не е…

Паднах на колене до леглото и загледах втренчено.

— Да — произнесе тихо мис Уинтър. — Тя си отиде. Преди няколко минути.

Погледнах празното лице на Емелин. Нищо не беше се променило. Белезите продължаваха да са ужасяващо червени; устните й имаха същия изкривен наклон, очите й все още бяха зелени. Докоснах нейната изкривена, закърпена ръка и усетих, че кожата й беше топла.