Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Всички деца митологизират своето раждане.

— Точно така. Единственото нещо, в което мога да бъда сигурна, е онова, което ми е разказал Джон-да-диг.

— И какво ви разказа той?

— Че съм се появила като плевел между две ягоди.

И тя ми разказа историята.

Някой се бе промъкнал сред ягодите. Не бяха птици, защото те кълвяха и оставяха недоядени плодове. Не бяха и близначките, защото те тъпчеха безразборно растенията и оставяха следи от стъпки върху земята. Не, някакъв малък крадец с леки стъпки береше ягоди тук и там. Внимателно, без да стъпче растенията или да повреди нещо. Друг градинар дори нямаше да забележи. Същия ден Джон забеляза локва вода под градинския кран. Чешмата пропускаше, капеше. Той я завъртя, за да я стегне. Поклати глава и тръгна да си гледа работата. Но имаше едно наум.

На другия ден сред ягодите видя една дребна фигурка. Малко плашило с голи колене и прекалено голяма шапка, която бе паднала ниско над лицето му. То избяга, когато го зърна. Но на другия ден се появи отново и Джон трябваше да се развика, за да го прогони. След това той си даде сметка, че не знае кое е това дете. Кой в селото имаше дребосъче с такъв ръст, дребно и недохранено? Кой наоколо щеше да позволи на детето си да краде от чуждата градина? Беше затруднен с отговора.

Но установи, че някой беше посещавал и бараката за инструменти. Не бе оставял вестника в това положение, беше сигурен. А и тези щайги — те бяха подредени, той лично ги бе подредил.

За пръв път Джон постави катинар и заключи бараката, преди да се върне вкъщи.

Минавайки покрай крана в градината, забеляза, че отново капе. Стегна го здраво, без да се замисли. Сетне, като натисна с цялата си тежест, го завъртя още веднъж. Ето това беше.

През нощта Джон се събуди, разтревожен подсъзнателно от причини, които не можеше да определи. Къде би могъл да спиш, зачуди се той, ако не можеш да влезеш в бараката за инструменти и не можеш да си направиш постеля от вестници? И как би могъл да пиеш вода, ако кранът е затегнат така здраво, че да не можеш да го отвъртиш? Упреквайки се за своите среднощни глупости, той отвори прозореца, за да види каква е температурата навън. Беше прекалено късно за слани. Но все още беше хладно за това време на годината. А когато човек е гладен, му е много по-студено. И колко по-тъмно и страшно ти се струва всичко, когато си дете.

Джон поклати глава и затвори прозореца. Никой няма да изостави едно дете в неговата градина, нали така? Разбира се, че не. Въпреки това преди пет часа той се събуди и стана от леглото. Обиколи навсякъде, като огледа първо зеленчуците, после градината с геометричните фигури и планира работата си за деня. Цяла сутрин се оглежда за плоската шапка сред клоните на плодните дръвчета. Но не видя нищо.

— Какво ти става днес? — попита го Мисус, когато той седна в мълчание на кухненската маса, за да изпие чаша кафе.

— Нищо — беше отговорът.

Джон пресуши чашата и излезе обратно в градината. Стоеше и оглеждаше плодните дръвчета със зорко око. Нищо.

На обяд той изяде половин сандвич, откри, че няма апетит, и остави другата половина върху обърната саксия за цветя край градинската чешма. Казвайки си, че е глупак, остави и една бисквита до него. Завъртя крака на чешмата на обратно. Дори за него представляваше известно усилие да го направи. Остави водата да тече шумно в една тенекиена кутия, която изпразни в най-близката леха и я напълни отново. Шумът на течащата вода се разнесе из зеленчуковата градина. Той се постара да не се оглежда наоколо.

Сетне се отдалечи, наведе се над тревата с гръб към чешмата и започна да чисти някакви стари саксии. Това беше важна работа, трябваше да бъде добре свършена. Ако не почистиш саксиите, по насажденията може да се разпространят болести.

Зад него се чу лек звук от пускането на крана.

Той не се обърна веднага. Първо привърши със саксията, която чистеше и бършеше.

Сетне се обърна рязко и неочаквано. Беше по-бърз и от лисица.

Но нямаше никаква нужда да бърза.

Детето беше уплашено и се опита да избяга, но се препъна. Надигайки се, то се заклатушка още няколко стъпки, сетне отново падна. Джон го хвана и го вдигна — тежеше колкото коте, не повече — обърна лицето му към себе си и шапката падна.

Малкото човече бе една торба кокали. Изнемощяло от глад. Очите му бяха гурелясали, косата — черна от мръсотия и воняща. Имаше две горещи червени петна вместо бузи. Той сложи ръка върху челото на детето и установи, че гори. Когато се върна в бараката, видя краката му. Без обувки, издраскани, целите в струпеи и подутини, през мръсотията се процеждаше гной. Някакъв трън или нещо друго се бе забил дълбоко в крачето му. Детето трепереше. От треска, от болка, от глад или от страх. От всичко заедно. Ако намеря животно в това състояние, помисли си Джон, ще взема пушката и ще сложа край на мъките му.