Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Не можах да говоря с него — рече ми шепнешком. — Телефонът е повреден. Снегът е скъсал жиците.

Бяхме откъснати от света.

Помислих си за телефонния номер на полицая върху парчето хартия в чантата ми и почувствах облекчение.

Разбрахме се аз да остана първа смяна при мис Уинтър, така че Джудит да отиде в стаята на Емелин и да направи онова, което е необходимо за нея. Тя щеше да ме смени по-късно, когато мис Уинтър трябваше да изпие следващото си лекарство.

Пред нас се очертаваше дълга нощ.

В тясното легло тялото на мис Уинтър се забелязваше само благодарение на почти незабележимото повдигане и спадане на завивката. Тя предпазливо открадваше всеки дъх, сякаш очакваше всеки миг да попадне на засада. Светлината от лампата търсеше тялото й: тя бе сграбчила в хватката си скулите и бе осветила бялата дъга на веждите й, но очите й оставаха потопени в дълбока сянка.

На облегалката на моя стол лежеше златист копринен шал. Аз го сложих върху лампата, за да смекчи светлината да не пада така брутално върху лицето й.

Седях тихо и я наблюдавах, а когато тя проговори, едва дочух шепота й.

— Истината? Да видим…

Думите се откъснаха от устните й и заплуваха във въздуха; те висяха там трептящи, сетне намериха своя път и започнаха пътешествието си.

Не бях любезна с Амброус. Бих могла. В някой друг свят може би. Нямаше да бъде много трудно: той беше висок и силен, а косата му бе златиста на слънцето. Знаех, че ме харесва, и аз не бях безразлична към него. Но вкамених сърцето си. Бях свързана с Емелин.

— Не съм ли достатъчно добър за теб? — попита ме един ден той. Беше прям, направо хвана бика за рогата.

Направих се, че не съм го чула, но той настояваше.

— Ако не съм достатъчно добър за теб, кажи ми го в лицето.

— Не можеш да четеш — казах — и не можеш да пишеш!

Той се усмихна. Взе моя молив от дъската на кухненския прозорец и започна да пише букви върху едно парче хартия. Беше много бавен. Буквите бяха криви, но написаното се четеше съвсем ясно. Амброус. Написа името си и когато свърши, взе хартията и ми я подаде, за да видя.

Аз я грабнах от ръката му, смачках я на топка и я захвърлих на пода.

Той престана да идва в кухнята за своята почивка с чай. Пиех чая си сама, седнала на стола на Мисус; липсваше ми цигарата, докато се ослушвах за звука от стъпките му или за звъна на лопатата му. Когато идваше в къщата, за да донесе храна, той подаваше торбата без дума, с извърнати очи и замръзнало лице. Беше се отказал. По-късно, докато чистех кухнята, намерих парчето хартия с неговото име. Засрамих се от себе си, затова го взех и го сложих в торбата му, която висеше зад вратата на кухнята, така че да не се вижда.

Кога осъзнах, че Емелин е бременна ли? Няколко месеца след като момчето престана да идва в кухнята да пие чай. Разбрах, преди тя самата да разбере; тя трудно можеше да забележи промените в тялото си или да осъзнае последствията. Разпитах я за Амброус. Беше ми трудно да я накарам да проумее смисъла на въпросите ми, а тя не разбра защо съм ядосана.

— Той беше тъжен — това бе всичко, което ми каза. — Ти си прекалено лоша с него.

Емелин говореше много благо, изпълнена със съжаление към бедното момче, смекчавайки укора си към мен. Трябваше да я разтърся здравата.

— Ти разбираш ли, че сега ще имаш бебе?

По лицето й премина леко удивление и сетне то отново стана равнодушно. Изглежда, че нищо не можеше да наруши спокойствието й.

Уволних Амброус. Дадох му заплатата до края на седмицата и го освободих. Не го погледнах нито веднъж, докато говорих с него. Не му дадох никакви обяснения. Той не зададе никакви въпроси.

— Можеш да си тръгнеш веднага — казах, но той не го направи. Привърши лехата, която засяваше, когато го прекъснах, почисти инструментите си така, както Джон го бе учил, и ги прибра в градинската барака, където остави всичко почистено и подредено. Сетне почука на кухненската врата.

— А какво ще правиш с храната? Знаеш ли поне как да убиеш едно пиле?

Поклатих глава.

— Ела.

Той кимна с глава по посока на курника и аз го последвах.

— Не губи време — инструктира ме момчето. — Чисто и бързо, това му е цаката. Никакво замисляне.

Връхлетя върху една от птиците с меденозлатисти пера, която се мотаеше в краката ни, и я хвана здраво. Направи показно движение все едно чупи врата й.

— Разбра ли?

Кимнах.

— Направи го!

Той пусна птицата и тя запрехвърча по земята, където веднага бе заобиколена от съседките си; и аз не можех да я различа сред тях.