Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Икономката виждала малкия дух ясно като ден, въпреки все по-отслабващото си зрение. И слава Богу! Защото без нейна помощ никога нямало да има достатъчно остатъци от храна в килера, достатъчно трохи от филията за закуска, за да издържи малкият дух. Защото ще бъде голяма грешка, ако си помислите, че духът бил едно от онези безтелесни, въздушни създания. Не. Той имал стомах и когато коремчето му било празно, трябвало да се напълни.

Но духът заслужавал грижите, които пазителите му полагали за него. Защото колкото вземал, толкова и давал. Колкото ядял, толкова и се отплащал. Другият човек, който имал способността да вижда духове, както сигурно вече се досещате, бил градинарят. Той пък бил щастлив, че има допълнителен чифт ръце за помощ. Духът носел шапка с широка периферия и стар чифт негови панталони, срязани до глезените и захванати със скоби, и неговото бродене из градината било ползотворно. Картофите растели огромни и сладки под грижите на духа; над земята плодните дръвчета цъфтели и давали плодове, които неговите ръце събирали от ниските клони. Докосване на духа било вълшебно не само за плодовете и зеленчуците; розите разцъфтявали така, както никога преди не били цъфтели. С течение на времето духът научил тайното желание на чимшира и тисовото дърво, които искали да станат геометрични фигури. По негова заповед листата и клонките растели под ъгъл, във вид на криви или прави линии.

В градината и в кухнята малкият дух нямало нужда да се крие. Икономката и градинарят били неговите защитници, неговите телохранители и пазители. Те го учели и му показвали къщата и как да оцелее в нея. Те го хранели. Те го пазели. Когато в къщата дошъл един непознат човек с по-остро и наблюдателно око от останалите, с желание да изгони сенките и да заключи вратите, те се притеснявали за него. И най-вече, те го обичали.

Но откъде се бил взел малкият дух? Откъде бил дошъл? Каква била неговата история? Защото духовете не се появяват случайно. Те идват само там, където знаят, че са си у дома. А в тази къща малкият дух си бил у дома. В това семейство. Въпреки че си нямал име, въпреки че бил никой, икономката и градинарят знаели кой е той. Неговата история била написана в червената коса и зелените смарагдови очи.

Защото това е най-интересното нещо в цялата приказка. Духът притежавал най-необичайната прилика с близначките, които вече живеели в къщата. Как иначе би могъл да живее тук, без да бъде открит толкова дълго време? Три момиченца с медночервени коси, които падат на гърба им в преплетени къдрици. Три момиченца с удивително зелени очи. Странна е, не мислите ли, тази прилика, която близначките имали с духа и той с тях?

— Когато съм се родила — беше ми казала мис Уинтър, — не съм била нищо повече от второстепенна сюжетна линия — така тя започна разказа, в който Изабел отишла на пикник, срещнала Роланд и накрая избягала, за да се омъжи за него, пренебрегвайки тъмната и не особено братска страст, която изпитвал към нея брат й. Изоставен от сестра си, Чарли изпаднал в ярост и изпускал гнева, страстта и ревността, като си го изкарвал на другите момичета. Дъщерите на графове или бакали, на банкери или коминочистачи, за него нямало никакво значение кои са те. Със или без тяхното съгласие той се нахвърлял върху тях в отчаянието си и желанието си да забрави.

Изабел родила двете близначета в лондонска болница. Две момиченца, които нямали нищо общо със съпруга на майка си. Червени коси — също като на чичо си. Зелени очи — също като на чичо си.

Точно тук се появява второстепенната сюжетна линия: по същото време, в някаква плевня или в тъмната спалня на селска колиба, родила и друга жена. Тя не била дъщеря на граф, така мисля. Нито на банкер. Доброто има начини да се справи с лошото. Тя трябва да е била някоя неизвестна, обикновена, безсилна. Нейното дете също било момиченце. С червена коса. Със зелени очи.

Дете на гнева. Дете на насилието. Детето на Чарли.

Имало едно време една къща на име Ейнджълфийлд.

Имало едно време две близначки.

Имало едно време една братовчедка, която дошла в Ейнджълфийлд. Всъщност не била братовчедка, а най-вероятно половин сестра.

Седейки във влака с дневника на Хестър в скута ми, мощната вълна от симпатия, която бях започнала да изпитвам към мис Уинтър, намаля, когато се сетих за едно друго незаконно дете. Аурелиус. Защо го бяха разделили от майка му? Защо беше изоставен? Защо го бяха оставили да се блъска сам в света, без да познава собствената си история и семейство?