Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Седни, скъпа — количката тръгва. Зад гърба ми един глас казва: — Не се тревожи, дете. Ще се погрижим за теб и сестра ти. Вече си в безопасност, Аделин.

Мис Уинтър заспа.

Видях нежната отпуснатост на отворената й уста, кичурите разчорлена коса, които стърчаха и не лягаха по скалпа й. В съня си тя изглеждаше стара, много, много стара и същевременно много млада. Всеки неин дъх караше завивката да се повдига и отпуска върху крехкото й тяло, а при потъването й поръбеният край на одеялото докосваше брадичката й. Тя, изглежда, не усещаше нищо, но въпреки това се наведох, за да прегъна края и да погаля косата й.

Не се размърда. Наистина ли бе заспала, зачудих се аз, или вече бе изпаднала в безсъзнание?

Не мога да кажа колко дълго я наблюдавах. Имаше часовник, но движението на стрелките му бе толкова незабележимо, колкото е вълнението по повърхността на море, нарисувано върху карта. От време на време ме заливаха вълна след вълна, докато седях със затворени очи, без да спя, но с бдителността на майка, която следи дишането на детето си.

Не знам какво да кажа за следващото нещо, което се случи. Трудно ми е. Възможно ли е да съм халюцинирала в умората си? Дали съм заспала и сънувала? Или мис Уинтър наистина бе проговорила за последен път?

„Ще предам съобщението на сестра ти.“

Отворих стреснато очи, но нейните бяха затворени. Тя изглеждаше дълбоко заспала, както и преди.

Не видях кога е дошъл вълкът. Не го чух. Случи се само това: малко преди зазоряване се събудих от тишина и осъзнах, че единственото дишане, което се чуваше в стаята, беше моето собствено.

Мис Уинтър умря, а снегът продължи да вали.

Джудит влезе и постоя малко с мен до прозореца. Гледахме свръхестествената осветеност на нощното небе. После, когато светлината ни подсказа, че е настъпило утрото, тя ме изпрати да си легна.

Събудих се чак към края на следобеда.

Снегът, който вече бе умъртвил телефона, сега стигаше до прозореца и бе затрупал вратата до половината. Той ни разделяше от останалия свят толкова успешно, колкото и затворът. Мис Уинтър се беше измъкнала; жената, която Джудит наричаше Емелин и която аз избягвах да назова, също. Останалите — Джудит, Морис и аз, бяхме хванати в капан.

Котаракът беше неспокоен. Сигурно снегът го плашеше, той не хареса тази промяна във вида на неговата вселена. Прескачаше от един прозорец на друг в търсене на своя загубен свят и мяукаше настойчиво към Джудит, Морис и мен, сякаш възстановяването му беше в нашите ръце. За него загубата на господарката му имаше по-малко значение и ако изобщо я бе забелязал, тя въобще не беше го разстроила.

Снегът ни блокира в един страничен коловоз на времето, в едно разклонение на четвъртото измерение и ние всички намерихме свой начин да го издържим. Джудит, необезпокоявана и невъзмутима, направи зеленчукова супа, почисти кухненските шкафове и след като приключи, си направи маникюр и маска на лицето. Морис, ядосан от затвора и принудителното бездействие, редеше безкрайни пасианси, но трябваше да пие чая си черен, без мляко, затова Джудит игра на думи с него, за да го разсее от горчилката.

Колкото до мен, аз прекарах два дни в писане на последните си бележки, но когато и това беше свършено, установих, че не мога да седна да чета. Дори Шерлок Холмс не можеше да стигне до мен в затрупаната от сняг провинция. Прекарах един час сама в стаята в изследване на меланхолията си, опитвайки се да дам име на онова, което мислех, че е нов елемент в нея. Осъзнах, че мис Уинтър ми липсва. След това отидох в кухнята, за да потърся човешка компания. Морис се зарадва да играе на карти с мен, въпреки че аз знаех само детски игри. После, докато ноктите на Джудит съхнеха, направих какао и чай без мляко, а след това тя лакира и моите нокти.

Така ние тримата и котаракът прекарахме дните, затворени с нашите мъртви и със старата година, която, изглежда, щеше да се проточи до края на времето.

На петия ден позволих да бъда потопена и удавена в безкрайна скръб.

Аз измих чиниите, а Морис ги изсуши, докато Джудит играеше солитер на масата. Всички бяхме доволни от тази промяна. Когато свърших работата си, напуснах компанията им и отидох в гостната. Прозорецът гледаше към онази част на градината, която бе на завет под къщата. Тук снегът не бе натрупал толкова високо. Отворих го и прекрачих в белотата на снега. Цялата скръб, която бях държала на почетно разстояние от години посредством книги, по-точно цели шкафове с книги, сега стигна до мен. Отпуснах се на една пейка, скрита на завет под високия плет от тисови дървета, и се отдадох на скръбта си — толкова огромна, дълбока и безгранична като самия сняг наоколо и точно като него толкова непокварена, чиста и неопетнена. Плаках за мис Уинтър, за нейния призрак, за Аделин и Емелин. Плаках за моята сестра, за майка ми и за баща ми. Най-много и най-силно плаках за себе си. Скръбта ми бе скръбта на бебето, разделено жестоко от другата си половина; на детето, надвесено над една стара тенекиена кутия, сблъскващо се с неочаквано и шокиращо откритие в няколко парчета хартия; на зрялата жена, седяща и ридаеща на една пейка в халюциногенната светлина и тишина на снега. Когато дойдох на себе си, до мен седеше доктор Клифтън. Той ме прегърна.