Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Баща ти е бил добър човек. Ти приличаш на него.

Той мълчеше. Очите му бяха замъглени. Колкото повече научаваше, повече губеше.

— Той е мъртъв. Ясно.

— Но това не е всичко.

Той обърна бавно очи към мен и аз прочетох в тях страха, че историята за неговото изоставяне няма да има край.

Взех ръката му и се усмихнах.

— След твоето раждане Амброус се оженил. Той имал и друго дете.

Трябваше му само един миг, за да осъзнае какво искам да кажа. И когато това стана, вълнението върна живота в тялото му.

— Искаш да кажеш… че има… И че тя е… или той… или тя…

— Да! Имаш сестра!

Усмивката изгря върху лицето му.

Аз продължих.

— А тя пък има свои деца. Едно момче и едно момиче!

— Племенник! И племенница!

Взех ръцете му в моите, за да спра треперенето им.

— Семейство, Аурелиус! Твоето семейство. Ти вече ги познаваш. Те те очакват!

Трудно можех да поддържам темпото му, докато той премина през портата и продължи с големи крачки към къщичката на портиера. Не се обърна назад. Само при портата спря заради мен.

— Аурелиус! Почакай! Щях да забравя да ти дам това. Той взе плика и го отвори, объркан от радост. Извади от него картичката и ме погледна.

— Какво? Това не е истина, нали?

— Напротив. Истина е.

— Днес?

— Точно днес! — в този миг нещо ме облада. Никога преди в живота си не бях правила това и не очаквах да го направя. Отворих устата си и извиках с все сила „ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!“

Трябва да е било лудост. Във всеки случай се почувствах леко объркана. Не че Аурелиус забеляза това. Той просто стоеше неподвижно, ръцете му висяха отстрани на тялото, очите му бяха затворени, а лицето обърнато към небесата. Цялото щастие на света падаше върху него под формата на сняг.

В градината на Карън снегът носеше отпечатъци като игра на шах, едни малки стъпчици следваха други — още по-малки, и се гонеха в широки кръгове. Децата не се виждаха никъде, но когато стигнахме по-наблизо, чухме гласовете им да идат откъм нишата под едно тисово дърво.

— Хайде да играем на Снежанка!

— Това е приказка за момичета.

— Каква приказка искаш да играем?

— За ракети.

— Не искам за ракети! Нека да е за лодки!

— Вчера играхме на лодки.

Като чуха щракането на вратата, те надникнаха зад дървото и заради качулките, които криеха косите им, трудно можеше да определим кой е братът и кой сестрата.

— Това е чичкото с тортите!

Карън излезе от къщата и прекоси поляната.

— Да ви кажа ли кой е това? — попита тя децата и се усмихна сияйно на Аурелиус. — Това е вашият чичо!

Аурелиус погледна от Карън към децата и обратно към нея, очите му станаха страшно големи, сякаш за да погълнат всичко, което той искаше. Беше загубил дар слово, но Карън му протегна ръката си и той я пое.

— Всичко е малко… — започна да пелтечи Аурелиус.

— Така е наистина — съгласи се тя. — Но ние ще свикнем, нали?

Той кимна.

Децата наблюдаваха с любопитство сцената, разиграваща се между възрастните.

— На какво играете? — попита Карън, за да ги разсее.

— И ние не знаем — отвърна момиченцето.

— Не можем да решим — допълни брат й.

— Ти знаеш ли някаква приказка? — попита Ема Аурелиус.

— Само една — отговори й той.

— Само една? — тя бе изумена. — Има ли жаби в нея?

— Не.

— А динозаври?

— Не.

— А тайни тунели и проходи?

— Не.

Децата се спогледаха разочаровано. Ясно — това не беше никаква приказка.

— Ние знаем купища приказки — каза Том.

— Ъхъ, купища — като ехо повтори сестра му. — За принцеси, жаби, омагьосани замъци, кръстници-вълшебници…

— Гъсеници, зайци, слонове…

— Всякакви видове животни.

— Всякакви.

Те млъкнаха, погълнати от споделеното обяснение.

Аурелиус ги гледаше така, сякаш бяха нещо свръхестествено. Видение. Мираж.

После те се върнаха в реалния свят.

— Милион приказки — рече момчето.

— Искаш ли да ти разкажа една? — попита го момичето.

Помислих си, че за този ден приказките му стигаха, но той кимна с глава.

Момиченцето вдигна някакъв въображаем предмет и го сложи върху дланта на дясната си ръка. С лявата се престори, че отваря корицата на книга. Огледа се, за да се увери, че е привлякла вниманието на всички от компанията. Сетне очите й се върнаха върху книгата в ръката и тя започна.

— Имало едно време…

Карън, Том и Аурелиус: три чифта очи се бяха вторачили в Ема и нейната приказка. Те щяха да бъдат добре заедно.

Незабелязана от всички, аз излязох през портата и тръгнах по улицата.