Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Няма да публикувам биографията на Вида Уинтър. Светът може би е любопитен, възбуден и тръпне в напрегнато очакване за нейната история, но тя не е моя, че да я разкажа. Аделин и Емелин, пожарът и духът, това са истории, които сега принадлежат на Аурелиус. Гробовете в църковния двор са негови, както и рожденият ден, който може да отбелязва, ако поиска. Истината е достатъчно тежка и без допълнителният товар на световното любопитство да тежи върху раменете му. Оставени сами да вземат решение, той и Карън могат да обърнат страницата и да започнат на чисто.

Но времето минава. Един ден Аурелиус повече няма да го има; някой ден и Карън ще напусне този свят. Децата — Том и Ема, са доста по-отдалечени от събитията, които разказах тук, отколкото техният чичо. С помощта на майка си те ще трябва да започнат да коват своите собствени истории; истории, които ще бъдат силни, солидни и истински. Ще дойде денят, в който Изабел и Чарли, Аделин и Емелин, Мисус и Джон-да-диг, както и момичето-дух, момичето без име, ще бъдат толкова далеч в миналото, че техните стари кости няма да имат силата да причинят никому страх или рани. Няма да бъдат нищо повече от една стара приказка, неспособна да причини вреда или болка на някого. Когато дойде този ден — тогава самата аз ще бъда стара, — ще дам този документ на Том и Ема. Да го прочетат и ако решат, да го публикуват.

Надявам се, че ще го издадат. Но докато не го направят, духът на онова призрачно дете ще ме преследва. Тя ще броди из мислите ми, ще съществува в сънищата ми, паметта ми ще бъде нейната детска площадка. Той няма да бъде кой знае колко много — този неин посмъртен живот. Но поне няма да има забрава. Тя няма да бъде забравена. Той ще бъде достатъчен до деня, в който Том и Ема издадат ръкописа и тя ще бъде в състояние да съществува по-пълноценно след смъртта си, много повече, отколкото когато е била жива.

И така, историята за момичето дух няма да бъде публикувана дълги години, а може би никога. Това обаче не означава, че нямам нищо, което сега да дам на света, за да задоволя любопитството му за Вида Уинтър. Защото има едно нещо. В края на моята последна среща с господин Ломакс, тъкмо си тръгвах, когато той ме спря.

— Трябва да ви дам това — каза и отвори бюрото си, за да извади един плик.

Носех този плик със себе си, когато се измъкнах незабелязано от градината на Карън и се упътих към портите на портиера. Теренът за новия хотел бе изравнен. Когато се опитах да си припомня старата къща, успях да изровя единствено снимките от паметта си. Но тогава се сетих, че тя винаги бе гледала в неправилната посока, фасадата й бе обърната неправилно. Новата сграда щеше да е по-добре проектирана.

Отклоних се от посипаната с камъчета пътека, за да пресека покритата със сняг поляна към стария еленов парк и гората. Тъмните клони бяха натежали от сняг, който при преминаването ми под тях понякога падаше на меки откоси, като окосена лятна трева. Накрая стигнах до най-високото място на склона. Това бе удобна наблюдателница, оттук можеше да се види всичко. Църквата и нейният двор с гробове, венците от цветя, които искряха ярко на фона на снега. Църковната порта, тебеширенобяла на фона на синьото небе. Пристройката за коли, оголена от своето наметало от тръни. Нямаше я само къщата, тя бе напълно изчезнала. Мъжете с жълтите каски бяха превърнали миналото в бяла страница. Бяхме стигнали до последната точка. Утре, дори може би още днес, работниците щяха да се върнат и това място щеше да се превърне в строителна площадка. Миналото бе изличено, беше време да започнат да строят бъдещето.

Извадих плика от чантата си. Бях изчакала най-подходящото и най-точното време. Както и най-точното място.

Буквите върху плика бяха странно безформени. Неравните срички или изчезваха в нищото, или се бяха отпечатали дълбоко в хартията. Нямаше никакво усещане за плавност — всяка буква създаваше чувството, че е била изписана поотделно, а следващата е била започната като ново и неустрашимо занимание. Все едно бяха написани от ръката на дете или на много стар човек. Писмото бе адресирано до госпожица Маргарет Лий.

Отворих плика. Извадих съдържанието му. Седнах на едно паднало дърво, за да го прочета, защото, както знаете, никога не чета права.

„Скъпа Маргарет,

Ето го и онова парченце, за което ти говорих. Опитах се да го довърша, но открих, че не мога.

И така, тази приказка, за която светът вдига толкова много шум, трябва да бъде разказана каквато е. Тя е неубедителна: нещо от нищо. Прави каквото искаш с нея.