Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Колкото до заглавието — онова, което извира в мисълта ми, е «Дъщерята на Пепеляшка». Но аз познавам достатъчно добре читателите, за да знам, че както и да я нарека, на света тя ще бъде известна само с едно-единствено заглавие и то няма да е моето.“

Нямаше подпис. Нито име.

Но имаше приказка.

Това беше приказката за Пепеляшка, но такава, каквато никога досега не бях я чела. Лаконична, твърда, сърдита. Изреченията на мис Уинтър бяха като парчета стъкло, брилянтни, блестящи и смъртоносни.

„Представете си следното — започва приказката. — Едно момче и едно момиче: единият богат, другият беден. Най-често момичето е онова, което няма злато, така е и в приказката, която ще ви разкажа. Тук нямало нужда от бал. Една разходка в гората била достатъчна тези двамата да се препънат в пътя на другия. Имало едно време една добра кръстница — вълшебница, но по време на станалото я нямало. В тази приказка се разказва точно за това, за останалото време. Тиквата на нашето момиче била най-обикновена тиква и след полунощ тя се промъкнала на пръсти вкъщи, фустата й била цялата в кръв, тя била изнасилена. Утре на вратата нямало да се появи лакей със стъклена пантофка. Момичето вече знаело това. Не било глупаво.

Знаела, че е бременна.“

В останалата част от приказката Пепеляшка ражда едно момиченце, отглежда го в бедност и мръсотия и след няколко години го изоставя в земите около къщата, принадлежаща на нейния насилник. Приказката свършва неочаквано.

„Насред пътеката в една градина, в която никога не било идвало преди, измръзнало и гладно, детето неочаквано осъзнало, че е само. Зад него била вратата на градината, която водела в гората. Тя била оставена открехната. Дали майка й все още била там? Пред нея имало една барака, която в съзнанието на детето приличала на малка къщичка. Място, където можело да се скрие. Кой знае — там можело да има нещо за ядене.

Вратата на градината? Или малката къщичка? Какво да избере?

Вратата? Или къщичката?

Момиченцето се колебаело…

То се колебаело…“

И тук историята свършва.

Дали това бяха най-ранните спомени на мис Уинтър? Или беше просто приказка? Една история, измислена от въображението на дете, за да запълни празното място, където би трябвало да бъде майка му?

Тринайсетата приказка. Последната, прочутата, недовършената приказка.

Прочетох я и ми стана много тъжно.

Постепенно мислите ми се насочиха от мис Уинтър към самата мен. Моята майка може да не беше идеална, но поне имах майка. Дали бе прекалено късно да направя нещо за нас? Но това е друга история.

Сложих плика в чантата си, станах и избърсах дървесния прах от панталоните си, преди да се върна обратно на пътя.

Бях наета да напиша историята за живота на мис Уинтър и го направих. Наистина няма нищо повече, което трябва да сторя, за да изпълня условията на договора. Едно копие от този документ е депозирано при господин Ломакс, който ще го съхранява в един банков сейф и ще уреди да ми бъде изплатена доста солидна сума пари. Той очевидно няма намерение дори да провери дали страниците, които му давам, не са празни.

— Тя ви вярваше — каза ми господин Ломакс.

Ясно е, че ми вярваше. Нейните намерения в договора, който никога не прочетох, нито подписах, са напълно ясни и недвусмислени. Тя искаше да ми разкаже своята история, преди да умре; тя искаше аз да я запиша. Какво щях да правя след това с нея, си беше моя работа. Казах на адвоката за моите намерения по отношение на Том и Ема и ние постигнахме съгласие да направим моето желание в писмен вид за всеки случай. И това трябваше да бъде краят на всичко.

Но аз нямам чувството, че съм приключила.

Не знам кой или колко хора евентуално ще прочетат тази история, но без значение колко малко са те, без значение колко отдалечени ще бъдат във времето от този момент, чувствам отговорност към тях. И въпреки че съм им казала всичко, което трябва да знаят за Аделин и Емелин и за призрачното момиче, осъзнавам, че за някои това няма да бъде достатъчно.

Знам, че всичко това прилича на момента, когато приключиш с някоя книга и ден или седмица след това откриваш, че се чудиш какво е станало с иконома или кой е взел диамантите, дали вдовицата някога ще се сдобри с племенницата си.

Мога да си представя как читателите размишляват какво е станало с Джудит и Морис, дали някой е запазил прочутата градина, кой е отишъл да живее в къщата.

И така, в случай че се чудите, нека да ви кажа. Джудит и Морис останаха в къщата. Тя не беше продадена; в завещанието на мис Уинтър имаше условие къщата и градината да бъдат превърнати в нещо като литературен музей. Разбира се, градината беше онази, която имаше истинска стойност (тя бе наречена „едно неочаквано съкровище от ранното градинарско изкуство“), но мис Уинтър бе отгатнала, че именно нейната репутация на разказвачка щеше да привлича тълпите туристи и посетители, а не градинарското й изкуство. Така че щеше да има туристически посещения и обиколки из стаите, щяха да направят чайна, книжарница. Туристическите автобуси, които водеха туристи до музея на сестрите Бронте, след това щяха да идват и до „Тайната градина на Вида Уинтър“. Джудит ще продължи да бъде икономка, а Морис главен градинар. Първата им работа, преди да започнат кръстоносните походи, е да почистят стаите на Емелин. Те няма да бъдат отворени за посещения, защото в тях няма нищо за гледане.