Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Знам — каза тихо той. — Знам.

Не знаеше, разбира се. Откъде можеше да знае. Нищо не знаеше. Но все пак го каза и аз бях доволна да го чуя. Защото знаех какво има предвид. Всички ние носим нашите скърби и болки. И въпреки че точните им очертания, тежестта и размерите им са различни за всеки, цветът на скръбта е еднакъв за всички нас.

— Знам — каза той, защото беше човек и освен това в известен смисъл наистина знаеше.

Докторът ме заведе вътре на топло.

— О, скъпа — прошепна Джудит. — Да ти донеса ли какао?

— С глътка бренди в него — казах.

Морис дръпна един стол, за да седна, и започна да разпалва огъня.

Пиех бавно какаото. Имаше и мляко: докторът го бе донесъл, когато бе успял да стигне до нас с трактора на един фермер.

Джудит ме зави с шал, сетне започна да бели картофи за вечеря. Тя, Морис и докторът си разменяха най-обикновени реплики — какво ще вечеряме, дали снегът вече е намалял, колко време ще мине, преди да поправят телефонната линия. И с това те се опитваха да започнат отново трудния процес да се живее, след като смъртта ни бе спряла в своите коловози.

Слушах гласовете им, а след известно време и аз се присъединих към тях.

Отидох си вкъщи.

В книжарницата.

— Мис Уинтър умря — казах на баща ми.

— А ти? Как си ти? — попита ме той.

— Жива.

Той се усмихна.

— Разкажи ми за мама — помолих го. — Защо е в това състояние?

И той ми разказа.

— Когато вие се родихте, тя беше много зле. Преди да ви разделят, дори не беше ви видяла. Никога не видя сестра ти. Направо умираше. Когато се оправи, вече ви бяха оперирали, а сестра ти…

— Сестра ми бе умряла.

— Да. Никой не знаеше какво ще стане с теб. Сновях от нейното легло до твоето… Мислех, че ще загубя и трите ви. Молех се на всеки Бог, за който някога бях чувал да се говори, да ви спаси. И молитвите ми бяха чути. Отчасти. Ти оживя. Майка ти не успя да се възстанови напълно.

Имаше още едно нещо, което трябваше да зная.

— Защо не ми казахте? За това, че съм имала близначка?

Лицето, което се обърна към мен, беше неутешимо и опустошено. Той преглътна трудно и когато заговори, гласът му беше дрезгав.

— Историята за твоето раждане е тъжна. Майка ти сметна, че е прекалено тежко за едно дете да я понесе. Аз бих я носил вместо теб, Маргарет, стига да можех. Бих направил всичко, за да те пощадя.

Седяхме в мълчание. Мислех си за всички въпроси, които бих могла да задам. Но сега, когато моментът бе дошъл, вече нямах нужда от тях.

Протегнах ръка към татко в мига, в който той протегна своята към мен.

Присъствах на три погребения.

На погребението на мис Уинтър имаше много хора. Цялата нация скърбеше за своята любима писателка и хиляди читатели излязоха, за да изразят своето уважение. Тръгнах си веднага щом можах, вече бях казала моето сбогом.

Второто погребение бе съвсем скромно. Бяхме само Джудит, Морис, докторът и аз, за да изпратим една жена, наричана по време на цялата служба Емелин. След това си казахме накратко довиждане и се разделихме.

Третото погребение беше още по-самотно. В крематориума в Банбъри бях единственият човек, който присъства, когато един чиновник с безразлично лице наблюдаваше как купчинката неидентифицирани кости бяха предадени в ръцете на Бога. В ръцете на Бога, макар че аз бях тази, която по-късно взе урната с пепел от името на семейство Ейнджълфийлд.

В Ейнджълфийлд имаше кокичета. Или поне първите признаци за тях, пробиващи си път през замръзналата земя и показващи своите зелени и свежи главички над снега.

Докато стоях, чух звук. Беше Аурелиус, идеше през портата на църковния двор. Снегът бе посипал раменете му, а той носеше цветя.

— Аурелиус! — защо бе толкова блед? И тъжен? — Ти си се променил! — казах.

— Изморих се на един лов за диви гъски — очите му — винаги добри и благи, имаха същия измит цвят като януарското небе, човек можеше да види право през тяхната прозрачност в разочарованото му сърце. — През целия си живот съм искал да имам семейство. Исках да зная кой съм. И накрая почувствах надежда. Мислех, че може би има някаква възможност да възстановя семейството си. Сега се страхувам, че съм сбъркал.

Вървяхме по една тревиста пътечка между гробовете, почистихме пейката от снега и седнахме, преди да успее да натрупа отново. Аурелиус бръкна в джоба си и отви две парчета торта. Подаде ми разсеяно едното и заби зъбите си в другото.

— Това ли ми носиш? — попита, поглеждайки урната. — Това ли е останало от моята история?