Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Подадох му я.

— Колко е лека! Като въздуха. И все пак… — ръката му се притисна до сърцето, той потърси жест, с който да покаже колко тежи сърцето му, и като не го намери, остави урната долу и отхапа още едно парче кейк.

Когато привърши и последната трошичка, проговори.

— Ако тя е била моята майка, защо не съм бил с нея? Защо не съм умрял с нея тук, на това място? Защо ме е занесла до къщурката на госпожа Лав и после се е върнала при горящата къща? Защо? Това няма смисъл.

Последвах го, когато тръгна по централната алея и намери пътя си в лабиринта от гробове. Той спря при един гроб, който бях виждала и преди, и сложи цветята на него. Камъкът беше прост.

„Джейн Мери Лав.

Незабравимата“

Бедният Аурелиус. Беше толкова изморен. Не забеляза, че пъхнах ръката си в неговата. Но после обърна лицето си към мен.

— Може би е по-добре въобще да нямам история. По-добре, отколкото да имам такава, която да води до промени. Прекарах целия си живот в търсене и преследване на моята история и никога не успях да я стигна, нито да я хвана напълно. Тичах след нея, когато през цялото време имах госпожа Лав. Тя ме обичаше, нали знаеш.

— Никога не съм се съмнявала — тя е била добра майка. По-добра, отколкото която и да е от близначките би била. — Вероятно е по-добре да не знаеш — предположих.

Той погледна от надгробния камък към бялото небе.

— Така ли мислиш?

— Не.

— Тогава защо го предлагаш?

Измъкнах ръката си от неговата и пъхнах студените си ръце под мишниците на палтото си.

— Майка ми би казала така. Тя смята, че една лека история е по-добра от някоя, която тежи прекалено много.

— Така. Значи моята история е тежка.

Не казах нищо и когато тишината продължи прекалено дълго, му разказах не неговата, а моята история.

— Аз съм имала сестра — започнах. — Близначка.

Той обърна лице към мен. Раменете му бяха широки и солидни на фона на бледото небе и той слушаше озадачен приказката, която изливах пред него.

— Ние сме били свързани. Ето тук… — прокарах ръка по лявата страна на тялото си. — Тя не можела да живее без мен. Нуждаела се е от моето сърце, което да бие и за нея. Но аз не съм можела да живея с нея, защото изсмуквала силите ми. Затова са ни разделили и тя умряла.

Другата ми ръка се присъедини към първата върху белега и аз натиснах силно.

— Майка ми никога не ми каза. Мислела, че за мен е по-добре да не знам.

— Леката история.

— Да.

— Но ти знаеш.

Натиснах още по-силно.

— Открих го съвсем случайно.

— Съжалявам — произнесе той.

Почувствах как взема ръцете ми в неговата и затваря и двете в големия си юмрук. После с другата си ръка ме придърпа към себе си. През пластовете от дрехи и палта почувствах мекотата на корема му и някакъв шум достигна до ухото ми. Това беше биенето на сърцето му, помислих си. Едно човешко сърце. До мен. На такова приличаше. Заслушах се.

Сетне се разделихме.

— Е, и какво? По-добре ли е да знаеш? — попита ме Аурелиус.

— Не мога да ти кажа. Но след като вече знаеш, няма връщане назад.

— И ти знаеш моята история?

— Да.

— Истинската?

— Да.

Той се поколеба. Просто за един кратък миг, колкото да си поеме въздух, и сякаш порасна още повече на фона на зимното небе.

— Най-добре да ми я разкажеш — прошепна убедено накрая.

Разказах му я. И докато говорех, ние вървяхме, а когато свърших разказа си, застанахме на мястото, където кокичетата се подаваха през белотата на снега.

С урната в ръце Аурелиус се поколеба.

— Имам чувството, че е против правилата. И аз мислех същото.

— Но какво друго можем да направим?

— В този случай правилата не важат, нали?

— Нищо друго не би било по-правилно.

— Тогава, хайде!

Използвахме ножа за торта, за да изкопаем дупка в замръзналата земя над гроба на жената, известна като Емелин. Аурелиус сложи праха й в нея и я покрихме отново с пръст. Той натисна с цялата си тежест, а сетне подредихме отгоре цветята, за да скрием намесата си.

— Когато снегът се стопи, ще се изравни — каза той. И избърса снега от панталоните си.

— Аурелиус, има още от твоята история.

Поведох го към другата част на църковния двор.

— Сега знаеш за майка си. Но ти си имал и баща — показах му гроба на Амброус. — Помниш ли „А“-то и „С“-то върху парчето хартия, което ми показа. Това е било неговото име. И неговата торба също. Била е използвана, за да носи фазани в нея. Това обяснява перото.

Млъкнах. Щеше да му дойде много. Когато след време той кимна, продължих.