Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Сега за Хестър. Това вече ще ви изненада: аз със сигурност бях изненадана.

Получих писмо от Еманюел Дрейк. Да ви призная честно, бях забравила за него. Той бавно и методично бе продължил изследванията си и въпреки всички пречки беше я открил почти в края на дните й. „Италианската връзка ме отклони от пътя — обясняваше ми в писмото си той, — докато се оказа, че вашата гувернантка е тръгнала по съвсем друг път — към Америка!“ Около една година Хестър бе работила като помощница и секретарка на един американски невролог и когато годината изтекла, познайте кой отишъл при нея? Доктор Модели! Жена му умряла (Спокойно! Нищо страшно и зловещо, най-обикновен грип, проверих това) и няколко дни след погребението той се качил на кораба. Това се нарича любов. Сега и двамата били покойници, но след дълъг и щастлив живот, преживян заедно. Имат четири деца, едно, от които ми бе писало, и аз му изпратих оригинала от дневника на майка му, за да го пази. Съмнявам се, че ще успее да прочете повече от една дума от десет; ако ме помоли за разяснение, ще му кажа, че майка му е познавала баща му тук, в Англия, по време на първия брак на баща му, но ако не ме пита, ще си мълча. В писмото му до мен той бе приложил един лист от съвместна публикация на родителите си. Те бяха направили открития и бяха написали дузина стойностни статии (не за близнаци: мисля, че са знаели кога да сложат точка) и ги бяха публикували заедно: доктор Е. и госпожа Х. Дж. Модели.

Х. Дж? Хестър си имаше бащино име: Джоузефин.

Какво друго искате да знаете? Кой се грижи за котарака ли? Ами добре, Шадоу дойде да живее при мен в книжарницата. Той седи на лавиците, навсякъде, където намери място между книгите, и когато покрай него минават клиенти, отвръща на техните погледи невъзмутимо и хладнокръвно. От време на време ще седне на прозореца, но не за дълго. Притеснява се от улицата, от колите, от минувачите, от отсрещните сгради. Показала съм му най-краткия път през алеята до реката, но той рядко го използва.

— Какво очакваш? — казва баща ми. — Една котка от Йоркшир не е свикнала с река. Онова, което търси, са безкрайните тресавища.

Мисля, че е прав. Изпълнен с очакване, Шадоу скача на прозореца, оглежда се, сетне обръща към мен дълъг и разочарован взор.

Не ми харесва мисълта, че може би страда от меланхолия.

Доктор Клифтън дойде в книжарницата на татко. Каза, че случайно бил в града и понеже си спомнил, че баща ми има книжарница тук, решил, че си струва да се обади (въпреки че това било само съмнителна възможност), за да види дали случайно нямаме една медицинска книга от осемнадесети век, която го интересувала. Оказа се, че я имаме. Той и татко си говориха приятелски за това доста време след като затворихме. За да ни се отблагодари и да ни се извини, че ни е задържал толкова до късно, той ни покани на вечеря. Беше много приятно. И тъй като щеше да остане в града още една нощ, татко на свой ред го покани на другата вечер на вечеря у нас. В кухнята майка ми каза, че той бил, цитирам я буквално: „Много хубав мъж, Маргарет. Много хубав.“ Следващия следобед беше последният му ден в града. Излязохме на разходка край реката, но този път бяхме само двамата — баща ми бе прекалено зает да пише писма, за да ни прави компания. Разказах му историята за призрака на Ейнджълфийлд. Той ме изслуша внимателно и когато свърших, продължихме да вървим бавно и в мълчание.

— Спомням си, че съм виждал тази кутия — рече накрая докторът. — Как е възможно да е оцеляла в пожара?

Спрях сепнато и сама се зачудих.

— Знаете ли, така и не я попитах.

— И сега никога няма да узнаете.

Той взе ръката ми и ние продължихме разходката си.

Както и да е. Да се върнем на моята тема, която е Шадоу и неговата меланхолия по дома. Когато доктор Клифтън посети магазина на баща ми и видя тъгата на котарака, той предложи да го вземе със себе си. Шадоу щеше да бъде много щастлив в Йоркшир, не се съмнявах в това. Но предложението, колкото и любезно да бе, ме постави в положение на болезнено смущение. Защото не съм сигурна, че ще понеса раздялата си с него. Шадоу, сигурна съм, щеше да понесе моята липса със същото самообладание и спокойствие, с които понесе изчезването на мис Уинтър, защото е само една котка; но аз съм човек и започнах да го обичам. Така че предпочитам, ако е възможно, да го запазя близо до мен.

В едно писмо споделих някои от тези свои мисли с доктор Клифтън. Той ми отговори, че ние двамата — Шадоу и аз, бихме могли да отидем и да останем за ваканцията. Покани ни за един месец през пролетта. За един месец всичко можело да се случи, пишеше докторът, и може би в края на този месец ще успеем да измислим начин да разрешим дилемата така, че да устройва всички нас. Не мога да спра да мисля, че Шадоу най-накрая ще намери щастието си. И това е всичко.