Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— За блудство с деца.

— Господи! — възкликна Греъм. — А ти имаш дъщеря, нали?

— Да.

— Не те ли вбесяват тези инсинуации и машинации, Пийти сан? Чисти лъжи, но ходи го обясни на репортерите.

— Как се казва журналистът, който се е заял с теб?

— Мисля, че се представи като Линда Дженсън.

Поклатих глава. Линда Дженсън беше протеже на Невестулката. Някой беше казал за нея, че си е пробила път в професията не с ебане, а с преебаване на репутациите на невинни хора. Преди да се издигне до репортер в Лос Анджелис, си бе изкарвала прехраната като дописник за светската хроника в някакъв вашингтонски вестник.

— Безсмислено е да се борим против тях — рече Греъм и размърда туловището си. — Страната ни се пояпончва. Но хората ги е страх да говорят. Боят се от завоевателите.

— Трябва да се приемат закони срещу това.

Греъм се разсмя.

— Какви ти закони? Та те отдавна са купили управниците ни, до един. Знаеш ли колко средства пръскат ежегодно във Вашингтон? Четиристотин милиона долара! Това е достатъчно, за да покрие разходите по предизборните кампании на всички сенатори и конгресмени. Невероятно количество пари. Според теб щяха ли да ги раздават току-така, ако не получаваха нищо в замяна? По дяволите! Америка върви към своя край, приятел! Я виж, май шефът ти те вика.

Погледнах през прозореца. Конър ми махаше да сляза при него.

— Тръгвам — казах на Греъм.

— Успех — пожела ми той. — Аз ще си взема малко отпуск.

— Така ли? Кога?

— От утре. Началникът ми даде тоя акъл. Да се покрия, докато трае тази история с „Таймс“. Мисля да се разходя до Финикс. Имам роднини там. Исках просто да знаеш…

— Добре — отвърнах аз.

Конър продължаваше да ми маха. Изглеждаше нетърпелив. Забързах надолу по стълбите. В този момент пред къщата спря черен мерцедес, от който слезе позната фигура.

Уилхълм Невестулката.

Когато излязох на тротоара, Невестулката вече си бе приготвил тефтера и магнетофона. В ъгълчето на устата му висеше цигара.

— Лейтенант Смит — обърна се той към мен, — може ли да поговорим?

— Много съм зает.

— Хайде да тръгваме — подкани ме Конър и ми отвори вратата на колата. — Не си губи времето с него.

Крачех бързо. Невестулката подтичваше успоредно с мен, държейки пред лицето ми малък черен микрофон.

— Надявам се, че нямате нищо против да запиша думите ви. След случая „Малкълм“ станах предпазлив. Твърди се, че при снощното разследване в небостъргача Накамото колегата ви, детектив Греъм, е употребил някои расистки изрази. Бихте ли коментирали това?

— Не — отвърнах аз, без да забавям ход.

— Научих, че е използвал квалификации като „мръсни японци“.

— Нямам какво да ти кажа.

— Наричал ги и „жълтурчета“. Според вас редно ли е един полицай да говори така, когато е на служба?

— Съжалявам, Уили. Не коментирам.

Той не преставаше да ми завира микрофона в лицето. Това ме дразнеше. Дощя ми се да го плесна през ръката, но не го сторих.

— Лейтенант Смит, подготвяме статия за вас. Бих искал да ви задам няколко въпроса във връзка с нея. Става дума за случая „Мартинез“. Спомняте ли си за него?

Продължих да вървя.

— В момента имам много работа и не мога да разговарям с теб, Уили.

— Преди няколко години Силвия Морелия, майката на Мария Мартинез, е подала оплакване за блудство с дъщеричката й. Било е образувано вътрешно разследване. Какво ще кажете за това?

— Нищо.

— Говорих с детектива, с когото тогава сте работили заедно, Тед Андерсън. И това ли няма да ви подтикне към някакъв коментар?

— Не.

— Значи не възнамерявате да се защитавате срещу сериозните обвинения, които са отправени към вас?

— Доколкото знам, обвинения към мен отправяш единствено ти, Уили.

— Не е вярно — отвърна с усмивка той. — Разбрах, че прокуратурата се е заела със случая.

Не му отговорих. Зачудих се дали бе истина.

— В светлината на създалите се обстоятелства смятате ли, че съдът е допуснал грешка, като е предоставил отглеждането на дъщеря ви на вас?

— Не коментирам. Съжалявам, Уили.

Стремях се гласът ми да звучи уверено. Усетих, че започвам да се потя.

— Хайде, хайде. Нямаме време! — обади се Конър.

Качих се в колата.

— Съжалявам, момче, трябва да тръгваме — каза той на Уили и затръшна вратата.

Запалих двигателя.

— Давай — нареди ми Конър.

Невестулката си набута главата през прозореца.

— Не намирате ли, че грубото поведение на капитан Конър спрямо японците потвърждава погрешната кадрова политика на управлението при избора на служители, на които се възлагат деликатни случаи, криещи потенциална опасност от прояви на расизъм?