Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Вие навярно сте господата Конър и Смит.

Обърнах се. Отнейде се бе появил млад мъж в син раиран костюм. Изглеждаше като типичен депутатски помощник — спретнат, внимателен и вежлив.

— Казвам се Боб Удсън. От кабинета на сенатора съм. Благодаря ви, че дойдохте.

— Няма защо — отговори Конър.

— Сенаторът много държи да разговаря с вас. Съжалявам, че снимките се проточиха. Трябваше да свършат в един.

Той погледна часовника си и продължи:

— Може да се наложи да поизчакате известно време, но както вече споменах, сенаторът иска непременно да се срещне с вас.

— А знаете ли по какъв повод? — попита Конър.

Някой извика:

— Репетиция! Репетиция за звук и камера!

Суетящите се около Мортън изчезнаха. Удсън насочи вниманието си към снимачната площадка.

Едгар Лин пак бе залепил око за визьора.

— Косата още не е достатъчно прошарена, Елън! Добави малко бяло! — провикна се той.

— Дано не го състарят прекалено много — обади се Удсън.

— Не се безпокойте — каза Деби. — Така ще изглежда по-дистинге.

— Надали… И бездруго понякога, когато е уморен, има доста съсипан вид.

— Не се тревожете — успокои го асистентката.

— Така, сега всичко е наред — рече най-сетне Лин. — Сенаторе, готов ли сте за репетиция?

— От кое място в текста да започна? — попита Мортън.

— Текст! — провикна се режисьорът.

— „Навярно и вие като мен сте разтревожени…“ — с монотонен глас занарежда скриптерката.

— Свършихме ли вече с първата част? — поинтересува се сенаторът.

— Да, душа — отвърна Едгар Лин. — Сега ще снимаме от момента, в който се насочваш към камерата. Хвърляш един много волеви, мъжествен поглед право в обектива и подемаш: „Навярно и вие като мен сте разтревожени…“. Ясно?

— Да — отвърна Мортън.

— Трябва да излъчваш мъжественост . Мисли си колко си силен , как всички ти се подчиняват ! Започваме ли?

— Този Лин ще му скъса нервите — рече Удсън.

— Чудесно. Начало на репетицията! — отсече режисьорът.

Сенаторът Мортън тръгна към камерата.

— Навярно и вие като мен сте разтревожени от това, че през последните няколко години Америка губи позициите си в света. Все още сме най-могъщата военна сила, но националната ни сигурност зависи от способността ни да се браним както с военни, така и с икономически средства. А нашата икономика е в упадък. По време на управлението на последните двама президенти Америка се превърна от най-големия кредитор в най-големия длъжник. Промишлеността ни изостава и вече не е сред водещите в света. Американските работници са по-слабо образовани от събратята си в редица развити страни. Нашите инвеститори търсят бърза печалба и минират бъдещето на икономиката. В резултат на всичко това жизненото равнище спада главоломно. Пред децата ни се откриват доста мрачни перспективи.

— Намери се един политик да го каже — промърмори Конър.

— В тези кризисни времена — продължи Мортън — много американци се тревожат и от още нещо. Отслабването на икономическата ни мощ изправя страната пред непозната досега опасност. Не са малко онези, които смятат, че не е изключено скоро да се превърнем в колония на Япония или на Европа. Най-вече на Япония. Мнозина са убедени, че японците целенасочено превземат нашата промишленост, курортните ни селища и дори градовете ни.

Сенаторът посочи с жест игрището за голф и небостъргачите зад гърба си.

— Някои даже се страхуват, че Япония фактически вече управлява Америка.

Мортън направи пауза и придоби замислено изражение.

— Оправдани ли са подобни опасения относно бъдещето на Америка? — запита той избирателите. — За някои чуждестранните инвестиции са истинска благословия. Други, напротив, смятат, че разпродаваме родината си. Кой е прав? На кое от двете твърдения би трябвало… би било… По дяволите! Как беше нататък?

— Стоп! Стоп! — викна Едгар Лин. — Почивка за всички! Ще доизбистря някои неща и след малко ще направим истински дубъл. Чудесно, сенаторе! Много добре го казвате.

— „На кое от двете твърдения би било по-добре да повярваме, ако милеем за бъдещето на страната си“ — прочете скриптерката.

— На кое от двете твърдения би било… — повтори сенаторът.

После поклати глава.

— Нищо чудно, че не мога да запомня това изречение. Ще го променим. Марджи! Къде е тя? Оставете. Дайте ми текста, сам ще го променя.

Групата гримьори и костюмиери пак плъпна по Мортън.

— Почакайте тук, ще се опитам да го измъкна за няколко минути — каза ни Удсън.