Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Интересно — отбеляза Конър.

— Обадих се на Пийт Смит и го посъветвах да мине покрай теб. Това е всичко. Просто реших, че в Накамото е възникнал някакъв… политически пробием. Греъм бил ядосан. Разбрах, че и други хора недоволствали. А всички знаем, че Конър има солидни връзки в японската общност. Затова послушах онзи. И всичката мръсотия се изсипа върху мен. По дяволите!

— Разкажи ми по-подробно за мръсотията — подкани го Конър.

— Потокът започна снощи около единайсет, когато ми се обади началникът и ми поиска сметка защо съм поверил случая на Греъм. Обясних му. Но той продължи да мърмори. После, малко преди края на дежурството, някъде към пет сутринта, се вдигна страхотна олелия — как така Конър се бил оказал на местопрестъплението, кой го е повикал. И като капак — статията за полицейския расизъм в „Лос Анджелис Таймс“. Омръзна ми да повтарям, че съм действал точно по наредбите, но никой не ми вярва.

— Аз ти вярвам — рече Конър. — Искам да те попитам още нещо, Фред. Ти чу ли записа на разговора между телефонистката и лицето, съобщило за инцидента?

— Естествено. Преди час го прослушах. Защо?

— Гласът на мъжа не приличаше ли на този на господин Ниши?

Хофман се разсмя.

— Откъде да знам, капитане! И двата са на азиатци. Не е изключено да е един и същ човек. Но честно да ти кажа — не знам. Първият звучеше доста объркано и разстроено. Може би мъжът е бил в шок. Или под въздействието на наркотици. Нямам представа. Със сигурност мога да твърдя само, че господин Ниши беше добре информиран за теб.

— Благодаря ти, Фред. Много ни помогна. Приятна почивка — каза Конър и окачи слушалката.

Отбих от магистралата и подкарах към Уилшър. Предстоеше ни среща със сенатора Мортън.

— Погледнете насам, господин сенатор! Така… Още малко. Сега е добре. Чудесно! Много е мъжествено ! Задръжте така за минутка, моля!

Режисьорът, нервак с пилотско яке и бейзболна шапка, слезе от крана, на който бе монтирана камерата, и започна да сипе заповеди с британски акцент:

— Джери, донеси още един сенник! Слънцето е прекалено силно. Направете нещо с очите му! Искам да засилите цвета им. Елън, виждаш ли блика на дясното му рамо? Мръдни го малко, душа. Оправете яката на ризата. Скрийте микрофона под вратовръзката. Косата не е достатъчно прошарена. Освежете белите косми. И, моля ви се, опънете пътечката! Човекът ще се спъне! Хайде, по-живо! Губим ценна дневна светлина!

Двамата с Конър стояхме малко встрани, до красива асистент-режисьорка на име Деби, която бе притиснала голям тефтер към гърдите си.

— Това е Едгар Лин — пошушна ни тя многозначително.

— Това име трябва ли да ни говори нещо? — попита Конър.

— Най-скъпо платеният и най-търсеният рекламен режисьор в света. Велик творец! Негов е прословутият рекламен клип на Епъл от 1984 година и… много други. Освен това е режисирал и редица световноизвестни филми. Едгар е върхът!

Тя направи пауза и добави:

— Освен това не е смахнат като повечето си колеги. Свестен човек е.

Сенаторът търпеливо стоеше пред обектива на камерата, докато няколко души се занимаваха с неговата вратовръзка, със сакото, с косата и с грима му. Мортън, облечен в костюм, бе застанал под едно дърво на фона на игрище за голф. В далечината се виждаха небостъргачите на Бевърли Хилс. Реквизиторите бяха постлали една пътека, по която той трябваше да се приближи към камерата.

— Как се справя сенаторът? — попитах аз.

Деби кимна одобрително.

— Не е зле. Мисля, че има шанс.

— Да стане президент ли? — усмихна се Конър.

— Защо не? Едгар е истински магьосник. Ще го направи като кукличка! Все пак сенаторът Мортън не е Мел Гибсън. Разбирате какво имам предвид, нали? Носът му е прекалено голям, започнал е да оплешивява, бръчките също представляват сериозен проблем. Те развалят израза на очите. А очите печелят електората!

— Така ли? — учуди се Конър.

— Да. Избирателите решават за кого да гласуват по очите.

Тя вдигна рамене, сякаш ни съобщаваше общоизвестна истина, и добави:

— Но сенаторът е в добри ръце. Едгар е голяма работа. Способен е на чудеса!

Едгар Лин мина покрай нас, прегърнал оператора през раменете.

— Махни му торбичките под очите, за бога! — намираше все нови кусури режисьорът. — И хвани брадичката в такъв ракурс, че да изглежда малко по-волева.

— Добре — отвърна операторът.

Асистент-режисьорката се извини със заетостта си и ни остави сами. Докато чакахме, продължихме да наблюдаваме как гримьорите и костюмиерите обработват сенатора.