Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Излезе от Интернет, изключи компютъра и се вторачи в стената пред себе си. Арестът на Ригън я бе успокоил много повече, отколкото би признала пред Кит. Отпаднеше ли възможността той да е виновен, картината се променяше значително. Изобщо не ставаше дума за някакво влияние на подсъзнателни страхове — връзката ставаше съвсем логична.

Поначало убийствата на двама души с еднаква професия, които са живели от двете страни на Ирландско море не биха направили впечатление никому. Но когато става дума за известни личности, за популярни и награждавани писатели, чиито произведения са филмирани; когато двамата са убити по начин, който почти дословно възпроизвежда сцени от собствените им романи — в такъв случай трудно можеше да се говори за съвпадение и трябваше да се прецени възможността убийствата да са свързани.

Фиона се опита да оцени фактите в светлината на професионалния си опит. Да, убийци подражатели съществуваха. Съществуваше и вероятността убиецът на Джейн да е подражател, а също така и начинаещ сериен убиец — ако вземеше предвид разстоянието, което делеше местопрестъпленията, както и много различния начин, по който жертвите бяха намерили смъртта си.

Но Фиона нямаше вяра на съвпаденията.

Стана и изтича надолу по стълбите, към стаята, в която се намираше колекцията на Кит — криминални романи изпълваха лавиците, които покриваха стените от пода до тавана. „Разбира се, такова нещо като азбучен ред няма“, каза си Фиона и въздъхна. Започна да оглежда редиците, търсейки книгите на Джорджия. Първата, която откри, беше „Последна възможност“ — първия том на поредица от три съдебни трилъра, които бе завършила преди няколко години.

Няколко романа на Джорджия бяха филмирани, включително съдебните трилъри. Но игрален филм бе правен само по едно нейно произведение — „Сега и завинаги“, единственият й черен психологически трилър, който бе потресъл почитателите й с някои ужасяващо брутални сцени. Филмът беше английски, нискобюджетен, и спонсориран частично от Канал 4. Фиона си спомни смътно, че беше чела нещо за големия му успех. Някакъв елемент на филма бе приковал вниманието на масовата аудитория и за всеобща изненада той се бе превърнал в касов хит и в Европа, и в Америка. За успеха му допринасяше може би и основната тема от музиката към филма — запомнящата се, тъжна мелодия на баладата, изпълнявана от нежен момчешки глас, която бе в постоянен, потресаващ контраст с кошмарните сцени. По някаква причина Фиона така и не видя филма, въпреки че Кит сигурно имаше желание да го гледа.

Сега трябваше само да намери книгата. Една сред две-три хиляди — нямаше да е прекалено трудно, нали? Фиона обхождаше методично рафтовете и спираше всеки път, когато забележеше името на Джорджия. Как, по дяволите, се ориентираше Кит тук? И защо не можеше да изхвърли нито една книга, дори сам да твърдеше, че е пълен боклук?

На средата на втората стена търсенето й се увенча с успех. Откри първо издание на „Сега и завинаги“, с лично посвещение на Кит, написано с учудващо спретнатия почерк на Джорджия:

„На скъпия Кит, който вече е съвършен творец. Със садистична обич, Джорджия“.

„Колко типично за Джорджия“, помисли Фиона с иронична усмивка.

Изгаси лампата и тръгна обратно към тавана. Разположи се на дивана и придърпа завивката върху краката си. После започна да обръща страниците. Това, което прочете, пропъди и последната следа от спокойствие в душата й.

Стив протегна ръка, за да попречи на вратата на асансьора да се затвори, влезе вътре и се озова точно срещу следовател Джоан Гиб.

— Добро утро, Джоан — каза той.

— Добро утро, шефе. Позволено ли е да попитам помогнаха ли наколенките?

Стив направи гримаса.

— Да кажем, донякъде. Доктор Камерън ще ме свърже със свой дипломант, който ще направи анализа. Ако, разбира се, осигуря пари за хонорар.

— Но анализът може да ни помогне да напреднем значително — каза Джоан. — Не е възможно капитан Телфорд да не го съзнава.

Стив се усмихна.

— Надявам се да го убедя в правотата на нашите възгледи. — Асансьорът потрепери и спря. — Стискай ми палци. Елате с Нийл в кабинета ми след петнайсет минути.

Стив тръгна по коридора, подмина няколко врати без табели по тях и стигна до кабинета на непосредствения си началник. Почука и изчака, докато отвътре го поканиха да влезе. Капитан Дейвид Телфорд седеше зад бюро, което бе сигурно най-подреденото в цялата сграда. Нито едно хвърчащо листче не оскверняваше полираната му до блясък повърхност. Химикалките бяха подредени в метална чаша, до телефона бе поставен бележник — и това бе всичко. По стените нямаше нищо, с изключение на дипломите на Телфорд от полицейската школа и университета „Астън“, поставени в рамки.