Вал Макдърмид - Смърт в сенките

— Седни, Стив — каза той със строго изражение. Беше твърдо решен да изтрие от паметта на всички служители в столичната полиция, че за фиаското на процеса срещу Френсиз Блейк имаше и друг виновник, освен Стив Престън. Стив го разбираше и напълно съзнаваше причините, поради които Телфорд — или „Тефлон“, както бе известен сред нисшите чинове — продължаваше да се държи с него като с прокажен.

— Благодаря, сър.

Понякога цялата тази игра му тежеше ужасно, но залавянето на престъпници имаше за него прекалено голямо значение, за да мисли сериозно за друга кариера.

— Никакъв напредък, нали? — тонът на Телфорд показваше недвусмислено, че иска да чуе утвърдителен отговор. Стив знаеше отлично, че той се интересува много повече от репутацията си, отколкото от въздаването на справедливост. Много слабо го вълнуваше намирането на убиеца на Сюзън Бланчард. За него бе далеч по-добре екипът да не открие истинския убиец, сред обществеността да се поддържа убеждението, че убиецът е Френсиз Блейк, който е на свобода по вина на съдията, и всички да забравят злощастната им операция.

— Напротив, сър, мисля, че открихме нова следа.

Стив се зае да описва старателно новите данни за колоездача, както и резултатите от проверката на Джоан.

— Сега имам нужда от вашето разрешение да бъде изплатен хонорар за съставянето на географски профил въз основа на групираните случаи. Това може да ни помогне да набележим заподозрени лица.

Телфорд се намръщи.

— Не ви ли се струва изсмукано от пръстите? Никакво неоспоримо доказателство, нали така?

— От самото начало проблемът с този случай е отсъствието на неоспорими доказателства, сър. Липсата на следи на местопрестъплението, относително малкото свидетелски показания, отсъствието на връзка между убиеца и жертвата. Очевидно е, че убиецът има известен опит в заличаването на следите си, което навежда на мисълта, че е извършител и на други престъпления със сексуален мотив. Това е най-обещаващото развитие от самото начало на разследването, сър.

— Хващате се за сламки — възрази Телфорд.

— Не мисля, че е така, сър — Стив се въздържа от традиционното „моите уважения, но…“. Достатъчно лъжи се налагаше да изрича и без тази. — Говорим за общопризната стратегия за водене на следствие. Ако не решим този случай, рано или късно обществеността ще си спомни за него. Когато това стане, бих предпочел да мога да докажа, че не сме пропуснали да проучим нито една възможност.

— Доколкото си спомням, доктор Камерън заяви официално, че няма повече да сътрудничи на полицията? — Телфорд мина на друга вълна, смутен от прикритата заплаха в думите на Стив, че може и да не се е отървал от натиска на общественото мнение.

— Доктор Камерън няма да се заеме с анализа, сър. Ще се обърнем към друг член на катедрата.

Телфорд се поусмихна.

— Едно на нула за нея, а?

Стив премълча. Където липсваше здрав разум, можеше да помогне обикновеното злорадство.

Телфорд се завъртя на стола си и като че ли започна да проучва дипломата си.

— Добре де, правете си анализите — той се обърна рязко към Стив. — Внимавайте да не оплескате повторно нещата, главен инспектор Престън.

Докато вървеше обратно към кабинета си, ръцете на Стив бяха свити в юмруци. Колко прекрасно би било да открият убиеца на Сюзън Бланчард! Разбира се, Телфорд щеше да обере лаврите, но всички в полицията щяха да знаят истината. Така щеше да се въздаде справедливост във всяко отношение.

Когато отвори вратата на кабинета си, видя Джоан и следовател Нийл Маккартни, които го чакаха. Нийл беше едър, раздърпан двайсет и няколкогодишен мъж. Стив не помнеше да го е виждал спретнат. Дори стойката му, когато седеше, бе винаги отпусната. Нерядко си бе задавал въпроса как ли е изглеждало това момче в униформа. Нищо чудно пословичната му неспретнатост да бе подтикнала ръководството да го прехвърли колкото е възможно по-скоро към цивилната полиция. Този ход бе само от полза за криминално-следствения отдел — Нийл беше добър полицай, проницателен, разсъдлив и упорит до крайност.

— Така. Имаме разрешение да поръчаме географски профил — съобщи Стив, докато заобикаляше изпружените крака на Нийл. — Аз лично ще отнеса материалите в университета веднага, щом приключим тук. И така, Нийл, какво прави Блейк?

— Доколкото мога да преценя, нищо интересно. Спи до късно, излиза да си купи вестник и мляко, и да вземе няколко касети от видеотеката. После се прибира у дома. Понякога прескача по обяд до букмейкърите да заложи на някое надбягване, пие по две бири в местната кръчма и се разхожда из парка. Прибира се пак в апартамента си и доколкото мога да преценя, стои до късно и гледа телевизия. Съдя по светлината на телевизионния екран. Нищо необичайно, никакви опити да се крие. И слава богу, като се има предвид колко малко хора се занимават със следенето. Кой го знае какво прави в промеждутъка между нашите смени. Понякога пък, когато някой от нас го следи, той не си подава носа от къщи по цял ден. Може да има и харем — няма начин да разберем.