Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Изгаси компютъра и заслиза надолу по стълбите. Кит беше в кухнята и сипваше кускус в една тенджера с вряща вода. Обърна се към нея и каза с крива усмивка:

— Още десет минути.

— Успя ли да поработиш? — попита Фиона, допълни чашата му и наля и на себе си.

— Чуждата трагедия осигурява най-доброто творческо вдъхновение — каза той с горчива ирония. — Трябва да е някакъв защитен механизъм на човешката психика. Писането ми помага да изключа. Успея ли да се съсредоточа върху екрана и да започна да пиша, не мога едновременно с това да мисля какво ли е преживяла Джейн, преди този изрод да я убие.

— Отрицателните страни на богатото въображение — кимна Фиона. — Особено когато въпросното въображение има ориентация като твоята. Вероятно съчиняваш без проблем стотици сценарии, кой от кой по-ужасни. — Тя отиде до него, той се обърна и я прегърна. — Всички рани са нанесени след настъпване на смъртта. Не е била измъчвана.

— Вероятно трябва да бъдем благодарни и за това — измърмори Кит в косата й. После се отдръпна леко и попита: — Какво още откри?

— Заключението ли те интересува? Заключението ми е, че няма основания да се безпокоиш за себе си — тя седна и започна да описва в подробности всичко, което бе прочела.

— Знаеш много добре какво ми е мнението за тези типове — възрази Кит. — Откъде знаеш, че сведенията им за връзката с онзи таен агент са верни? Може да са били само приятели. Може би само й е давал нужната информация за книгите й, идеи и подробности от собствената му работа.

Фиона сви рамене.

— Разбира се, не мога да бъда сигурна. Но е повече от ясно, че имат много сериозни източници на високи постове и ги експлоатират най-безсъвестно. Така че, ако никой не опровергае тези сведения, предлагам да ги приемем като достоверни.

— Не става толкова лесно — изръмжа той.

— Хрумна ми нещо, което може да те успокои — като разговаряш с колеги и питаш получавали ли са анонимни писма, опитай да разбереш дали Джейн е получавала заплахи. Ако се окаже, че не е получавала, това ще потвърди теорията ми, че хората, които изпращат анонимни заплахи, не извършват убийства.

— Дали да не се обадя на полицията в Уиклоу, за да ги попитам?

— Ами обади се — ако смяташ, че са толкова луди да ти кажат.

— На мен не — но на Стив може и да кажат.

Фиона кимна в знак на съгласие.

— Така или иначе се уговорихме да излезем утре вечер — продължи Кит, докато вадеше зеленчуците от фурната и ги изсипваше върху кускуса. Сервира яденето с артистичен жест и седна до Фиона. — Наистина, мисля да помоля Стив да проучи дали Джейн е получавала анонимни заплахи за живота си — каза той. — Ако не е получавала, ти вероятно си права, и нищо не застрашава мен или Джорджия. Докато получим някакви сведения, обещавам да се пазя, без да развивам мания за преследване. Това задоволява ли те?

Фиона се усмихна.

— Напълно. И все пак, ако някой ти размаха нож под носа, откажи се от всякакъв излишен героизъм и просто си плюй на петите.

— Какво? Нима не искаш да се държа мъжки и да се бия до последна капка кръв? — подразни я Кит.

— Пази боже. Достатъчно съм заета, за да организирам и погребение. — Фиона опита ястието. — Чудесно е. Пази се много, скъпи, не бих могла да си позволя лукса да те заменя с готвач.

— Само готвенето ми ли ще ти липсва?

— Ако не ям всеки ден, ще умра — заяви Фиона. — Но няма да умра, ако не се чукаме, макар че и това ще ми липсва.

— Дали пък да не пробваме дали няма да умреш от липса на секс?

— По-добре да не рискуваме.

Той се засмя.

— Правилно, докторе. Значи предлагаш спокойна вечер у дома?

— Кит, откакто сме заедно, не сме прекарвали спокойна вечер у дома и не виждам защо трябва да започваме сега. Но ако става дума за чукане, не възразявам.

— Успя да ме убедиш — усмивката на Кит беше многообещаваща.

Джейн Елиъс скоро щеше да легне завинаги в земята. И те не забравяха това нито за миг. Единственото, което можеха да направят един за друг, беше да пропъждат призраците — и те го знаеха. От самото начало то бе част от неписания договор между двамата.

Джорджия Лестър седеше край кухненската маса. Държеше с две ръце чашата със слаб чай и се взираше невиждащо в опустошените от есента лехи, в голите клони на ябълковите дървета край оградата на градината. Не мислеше, че е време да се орежат многогодишните растения, че розите също трябва да се подкастрят и заровят, когато дойде градинарят. Това не беше нейна работа, а и не я интересуваше. Джорджия забелязваше градината само когато тя беше красива. Грозотата бе нещо, поето предпочиташе да загърбва. Достатъчно грозни сцени се въртяха в главата й, за да ги допълва и с външни впечатления.