Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Никога не знаеше колко ще продължи всичко. Затова искаше да се наслади на всеки миг, като дете, което отваря коледните си подаръци, без да знае в кой от пъстрите пакети се крие подаръкът, който най-много желае. Номерът бе да се подреди всичко така, че да се постигне постепенна градация до върховия момент. Понякога не успяваше — мразеше усещането, че е изпуснал нещата от контрол, мразеше кипналата в него ярост, когато осъзнаеше, че тези уличници не оправдават доверието му, когато не издържаха достатъчно дълго, за да може той да изпие до последна капка насладата, която му доставяха техните страдания. Редно бе смъртта да е последната степен, най-високата нота в мелодията, която трябваше да върви в кресчендо, а не в жалко диминуендо, оставяйки утайка на недоволство в душата му.

Затова се стремеше така отчаяно към съвършенство. Опитът го бе научил, че всеки етап има своя специфичен чар — от първия миг, когато я избираше, до последния, когато я изоставяше. Тайната на успеха беше в планирането. Насладата от очакването удовлетворяваше почти толкова, колкото и целият спектър на чувствени удоволствия, които си осигуряваше при правилно изпълнение на плана. Също такава наслада му доставяше и съзнанието за ограничените мозъци, които се опитват да му се противопоставят, докато се боричкаха с творенията на неговия мозък, до окончателното си поражение.

В началото противниците му бяха незначителни като щурците, които скрибуцаха цяла нощ отвъд стените на този дом — най-сигурният сред сигурните. Малоумни помощник-шерифи, които не бяха разследвали нищо по-сериозно от някакъв левашки обир на местния супермаркет — те нямаха никакъв шанс да се доберат до него. Съзнаваше, че дори вероятността някой от тях да съумее да попълни бланка със съобщение за тежко углавно престъпление и да го прати в централата на ФБР, е много малка. Толкова много писане, което би нарушило дневния им план за поглъщане на определен брой хамбургери и бири — никакъв шанс.

Предизвикателството нямаше винаги да бъде толкова невзрачно. Той го знаеше и разчиташе на това. Искаше да противопостави ума си на най-добрите противници. Нямаше никакъв смисъл да се разправя с провинциални дръвници, които бяха постъпили в полицията само защото нямаха достатъчно ум, за да направят нещо смислено през живота си. Мислеха, че познават участъците си като петте си пръста, но това не му пречеше да навлезе в тях и да измъкне някоя жена изпод носовете им. Най-големият му триумф досега бе с номер пети. La Quinta 5 5 Петата — (исп.) — Бел.прев. беше дъщеря на местния шериф на едно малко градче в Небраска.

Както обикновено, я бе отвел от родния й дом. Беше събота вечер и родителите й бяха отишли на благотворителен прием, организиран от местния кандидат на републиканската партия за Сената. Момичето отвори вратата, без да се замисли, веднага щом видя униформата на магистралните патрули. Оттам нататък всичко беше елементарно. Повали я с един удар на земята. Завърза краката и ръцете й и тя прекара нощта в багажника, докато той караше по магистралата, поддържан от никотина и адреналина.

Малко преди обяд беше вече у дома. Заобиколен отвсякъде от гъста гора, защитен от погледите на любопитни очи, той я внесе в къщата и се зае да я приучава да бъде негова робиня. Прикована към една пейка в работилницата му, La Quinta научи, че болката може да има много аспекти. Закъснялото усещане при порязване с бръснач. Преминаването на болка от изгаряне и опарване към мъчително страдание, което нахлуваше в тялото, докато мирисът на изгоряло месо ставаше все по-силен. Страданието на плътта, която трябваше да се разпъне повече, отколкото бе възможно. Постоянната болка от счупена кост, която не бива оставена да зарасне. Тъпата болка от удар, съзнателно насочен към вътрешен орган. Минаха дни, докато умря.

Той се бе наслаждавал на всеки миг от тези дни.

После я върна обратно. Не чак до къщата й, разбира се. Това би било безразсъдство. Откара я до първия завой на един тих междуселски път след границата на щата и просна трупа й на платното, за да може следващата кола да мине през нея, преди нищо неподозиращият шофьор да успее да реагира.

La Quinta ги накара най-сетне да се стреснат и да му обърнат внимание. Беше чел достатъчно, за да знае какво следваше. Щяха да се обърнат към ФБР с молба за спешна помощ, после щяха да организират компютърно търсене в цялата страна, за да проверят дали има и други подобни случаи. Веднага щом разберяха, че той не си играе, машината щеше да се задвижи. Точно в съответствие с предвижданията му, мъжете с костюми пристигнаха. И най-накрая пристигна тя, посрещната на летището от журналистическа глутница с камери.