Вал Макдърмид - Смърт в сенките

— Какво искаш да направиш по въпроса? — попита той.

— Ще видя какво мога да открия в Интернет — каза Фиона. — Имаш ли нещо против?

Кит сви рамене.

— Надали ще е по-страшно от филма на ужасите, който се върти в мозъка ми.

Той сложи мръсните чинии обратно на подноса и го изнесе пред вратата. Фиона влезе в Интернет и се зарови в търсачката. „Как да намеря нещо за Дрю Шанд?“ изписа тя и отговорът се появи за секунди. Шанд имаше собствен уебсайт, а имаше и два сайта, съставени от почитатели на творчеството му.

— По-добре да почнем от сайтовете на почитателите — предложи Кит. — Дрю надали ще осъвремени скоро своя.

На първата страница, която Фиона отвори, се виждаше оградена с черна рамка снимка на мъртвия писател. Отдолу бяха поместени датите на раждането и смъртта му, и откъс от атмосферния пролог на „Подражател“:

„Мъглата се плъзга над стоманеносивите води на устието на Форт като плътна стена с белезникавия цвят над надвисналите отгоре облаци. Тя поглъща ярките светлини на градския център, на скъпите хотели и изисканите ресторанти. Слива се с призраците на моряците, които някога са пропилявали заплатата си за ейл от осемдесет шилинга и уличници с лица, по-корави от дланите на клиентите си. Пълзи нагоре по хълма, към Новия град, където геометричната решетка от елегантни джорджиански постройки я нарязва на пластове, после се спуска надолу към градините по Принсес Стрийт. Малцината закъснели след весело прекарване минувачи ускоряват залитащите си стъпки, за да избегнат хладната й прегръдка.“

Фиона потръпна.

— Кара те да настръхнеш, нали? — отбеляза Кит. — Великолепно встъпление. Момчето наистина си го биваше. Чела ли си „Подражател“?

— Беше една от купчината книги, които ми подари за Коледа.

— Вярно, бях забравил.

Фиона се усмихна.

— Не бяха малко.

Откакто живееха заедно, Кит й подаряваше за Коледа личния си подбор на най-добрите криминални романи през изминалата година. Преди да се запознае с Кит, тя почти не четеше криминална литература. Сега й бе интересно да следи конкуренцията му, но предпочиташе сигурния му подбор, вместо да рискува да се натъкне на слаба книга.

Фиона превърташе страниците на сайта. Пропусна хвалебствията и епитафиите и се съсредоточи върху подробностите около престъплението. Нямаше нищо, което да не им е известно. Вторият сайт не предлагаше много повече информация — всъщност се споменаваше само слухът, че Дрю е бил редовен посетител на гей-клуб, където се събирали лица със склонност към садомазохистичен секс.

— Сама виждаш, нали? — каза ядосано Кит. — Синдромът „Жертвата си го заслужава“. Убит е, защото си го е изпросил. Имал е слабост към рискован секс и това е станало причина за смъртта му.

— Така и ще продължи — каза Фиона. — Освен ако не заловят бързо убиеца, и ако се окаже, че убийството няма връзка със сексуалните му контакти.

— Е, да. Ако не те хване СПИН, може да те сполети нещо още по-страшно.

Фиона ровеше из различни страници, а Кит надничаше над рамото й.

— Чудя се колко ли хора се ровят из сайтовете на ФБР, сайтовете за серийни убийци и влизат в дискусиите по съдебномедицинска патоанатомия? — каза Кит.

— Предполагам, че са достатъчно много, за да може да се говори за нездрав интерес — измърмори Фиона. В края на списъка на сайтовете, които обикновено посещаваше, имаше един, за който знаеше, че вбесява повечето от познатите й полицаи. Официално сайтът, наречен „Убийства зад вестникарските заглавия“, се водеше от един журналист от Детройт, един частен детектив от Ванкувър, за когото се носеше слух, че имал загадъчно минало в ЦРУ, и един специализант по криминология от Ливърпул. Като се имаше предвид колко много вътрешна информация публикуваха, Фиона подозираше, че връзките им в съответните инстанции са много солидни. На всичкото отгоре имаха и един куп анонимни дописници, които споделяха с голямо удоволствие всяка информация, до която успяваха да се доберат. Бяха направени няколко опита да се забрани сайта под предлог, че публикува информация, която може да предизвика някой психопат да повтори убийството, или пък да доведе до фалшиви самопризнания, но те се появяваха отново, с още по-реалистична информация и ужасяващи клюки. Фиона искрено се надяваше, че по-чувствителните близки на жертвите никога не са чували за съществуванието на този сайт.

Когато видя къде е спряла курсора, Кит изпъшка и заяви:

— Клюкарската централа.