Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Отворих вратата, и докато той опипваше стената, за да намери ключа, го ударих по главата с тежкото метално фенерче.

Не обичам да си спомням останалото… Не беше приятно. Доста по-трудно е да удушиш човек, отколкото изглежда отстрани. Особено ако носиш гумени ръкавици и ръцете ти се изпотят и почнат да се хлъзгат.

После трябваше да премина към рязането.

Беше отвратително — не само кръвта, но и миризмата. Едва не повърнах. Имал съм неприятни преживявания, но това надмина всичко, което ми се бе случвало досега.

Когато си свърших работата, затворих отново ципа на якето му, вдигнах го и го отнесох до джипа. Носех го на ръце, не на рамо, защото иначе всичко щеше да потече и да изпоцапа колата.

Вече бях решил къде да оставя тялото. Не можеше и дума да става за същото място, описано в книгата на Шанд. Беше прекалено открито. Все едно да се моля да ме арестуват. Но пък не може да се очаква стопроцентова точност, нали?

Реших да го оставя зад катедралата. Когато стигнах дотам, наоколо нямаше жива душа, затова го оставих на стълбите пред административната сграда.

Разкопчах якето му и нагласих всичко според описанието. Едва не повърнах. После си плюх на петите, като че ли ме преследваха четиримата конника от Апокалипсиса. Време беше да се върна на мястото, където се очакваше да бъда.

Опасявах се, че ще си докарам кошмари. Но не се случи нищо подобно. Не мога да твърдя, че ми беше приятно. Това бе просто работа, която трябваше да се свърши, и аз я свърших добре. Гордея се с това. Но за удоволствие и дума не може да става.

Пристигането на вечерята принуди Фиона и Кит да се откъснат от работата си. Тя въвеждаше данни в лаптопа и прехвърляше различни комбинации през програмата за географско профилиране, но тази работа беше прекалено механична и оставяше съзнанието й открито за спомените. Изкусително бе да удави гласовете, които звучаха в главата й в алкохол. Но тя бе видяла баща си да се пропива, бързо и на стари години, да става жертва на параноидни кошмари, които отнеха живота му също както убиецът бе отнел живота на Лесли. Ако баща й не бе починал четири години по-късно от остра чернодробна недостатъчност, рано или късно щеше сам да посегне на живота си. Така че за нея бутилката не представляваше алтернатива.

Но заравянето в работа също не помагаше. Когато седна да вечеря с Кит й стана ясно, че призракът на Лесли не я е напуснал от мига, в който Кит спомена името й. Очевидно и Кит не можеше да се откъсне от мислите си. Изядоха рибата си в почти пълно мълчание. Никой не знаеше как да подхване темата, която вълнуваше и двамата.

Фиона се нахрани първа и побутна чинията си встрани. Пое си дъх и каза:

— Струва ми се, че ще ми е по-лесно да се успокоя, ако разбера какво точно се е случило с Дрю. Не защото мисля, че мога да помогна по някакъв начин, но… — тя въздъхна. — Колкото повече знам, толкова по-добре ще се чувствам — както винаги.

Кит вдигна за миг поглед от чинията си и срещна очите й, измъчени от спомена. Знаеше, че това, което караше Фиона да се буди с писъци от кошмарите си след смъртта на сестра си, бе именно незнанието. Тя искаше да знае какво точно се бе случило с Лесли. Против изричното желание на майка си, която категорично отказваше да изслуша подробности за смъртта на по-малката си дъщеря, Фиона бе изчерпала всички възможности, за да се добере и до най-дребния факт, свързан с ужасната съдба на сестра й. Беше се сприятелила с местните репортери, беше приложила целия си чар, за да убеди натоварените със случая следователи да й казват всичко, което знаят. И когато най-сетне успя да сглоби детайлите и да си състави представа за последните мигове от живота на Лесли, кошмарите постепенно престанаха. С течение на годините научи още много подробности за обичайното поведение на серийните убийци и изнасилвачи и картината стана още по-ясна, Фиона започна да чувства още по-ясно това, което се бе случило със сестра й.

Макар да възприемаше това донякъде като болестна мания, Кит не можеше да отрече, че познанието успокоява Фиона по някакъв начин. А за него нямаше нищо по-важно. Въпреки че тя не бе в състояние да обясни защо подробната възстановка я успокояваше, това бе факт, който нито един от двамата не бе в състояние да отрече. Постепенно Кит разбра, че личното й отношение към убийството не се различава по нищо от професионалното. Колкото повече знаеше, толкова по-уверена се чувстваше. Може и да беше права. Може би и сега, за да е сигурна, че ужасният спомен за съдбата на Лесли няма да нахлуе пак в сънищата й, тя имаше нужда да разбере подробностите около смъртта на Дрю Шанд. А може би и той щеше да има полза от това.