Вал Макдърмид - Смърт в сенките

— Красив град — кимна Берокал. — Тъкмо затова такива престъпления изглеждат далеч по-шокиращи тук, отколкото обичайното насилие в крайните квартали на Мадрид. И, разбира се, затова се отделя толкова внимание на това разследване. Не само шефовете ми искат бързо решаване на случаите. Вестниците и телевизията ще ни разкъсат. За щастие досега името ми не се е появявало в новините и вестникарските статии. Опасявам се, че няма да прозвучи много добре, когато се разбере, че сме повикали английски експерт да търси извършителя на испански убийства.

— Аз не решавам вашите случаи, майоре. Аз съм психолог-консултант, не детектив-консултант. Единственото, което мога да направя, е да представя някои предложения. Вие ще решите дали си струва да се проследят, вие сте тези, които ще намерите необходимите доказателства, за да обвините убиеца.

Берокал се усмихна.

— Докторе, и двамата знаем, че медиите изобщо не се интересуват от истинското положение. Ако надушат нещо за вас, веднага ще ви представят като някакъв детектив-чудотворец, съвременен Шерлок Холмс, който трябва да се намеси, защото полицаите са прекалено тъпи, за да си свършат работата.

— Нали затова не им казваме, че съм тук — отвърна тя. Настъпи кратко мълчание. Берокал се отклони от главното шосе и колата се закатери по стръмния хълм към хотела. Великолепната гледка остана зад гърба им.

— А вашата програма може ли да докаже, че убиецът живее в същата зона като побойника?

— Не знам дали данните ще бъдат достатъчни — отвърна тя честно. — Само две убийства не могат да ни осигурят абсолютна точност. Местата не са достатъчно. Но ще си поиграя с комбинациите и ще видим какво мога да открия. Утре сутринта би трябвало да съм в състояние да отговоря на въпросите ви.

— Сигурна ли сте, че не искате да вечеряме заедно? — попита Берокал, докато търсеше място на паркинга.

— Наистина благодаря за поканата. Но предпочитам да продължа с работата. Колкото по-бързо свърша, толкова по-скоро ще мога да се прибера у дома. А и вашето семейство сигурно би се радвало да ви види.

Той се позасмя.

— Сигурно. Но и аз като вас работя до късно тези дни.

— Аз поне ще вечерям с Кит. Той винаги успява да ме развесели, дори когато работя върху такива тежки случаи като сегашните. А честно казано, с професии като нашите рядко има поводи за смях.

Той кимна сериозно.

— Разбирам ви. Понякога, когато се прибирам след работа, имам чувството, че съм повлякъл цялата гадост със себе си. Почти се боя да прегърна децата си от страх, че мога да ги заразя с ужаса от видяното. — Той се приведе встрани, за да отвори вратата на Фиона. — Добър лов, докторе.

Тя кимна.

— И на вас, майоре.

Първата реакция на Фиона, когато отвори вратата на стаята, бе объркване. Единствената светлина идваше от далечния силует на Толедо, озарен драматично от десетки прожектори. На фона се очертаваше силуетът на Кит, седнал на леглото. Седеше, провесил глава, опрял лакти на коленете си.

— Кит? — каза тя тихо и затвори вратата зад себе си. Не можеше да разбере какво не е наред, но явно нещо се бе случило.

Отиде бързо при него, оставяйки по пътя лаптопа, папките и сакото си. Когато седна до него на леглото, Кит вдигна глава и се обърна към нея.

— Какво става, мили? — попита Фиона тревожно. Обгърна раменете му с ръка и той се облегна на нея.

— Убили са Дрю Шанд — каза той с треперещ глас.

— Автора на „Подражател“?

— Според Би Би Си, са открили трупа му тази сутрин близо до Роял Майл — Кит изглеждаше замаян.

— От телевизора ли научи? — каза тя, изпълнена със съчувствие.

— Да. Исках да чуя новините — Кит се засмя мрачно. — Човек не очаква да чуе по новинарските емисии, че са убили и обезобразили негов познат.

— Ужасно — Фиона съзнаваше неадекватността на думите си. Много добре познаваше шока от такава новина. Макар че навремето тя разбра за случилото се по телефона.

— Да. Има и по-лошо. Вече се опитват да го представят като виновник за собствената си смърт, защото не криеше сексуалните си предпочитания, а според средния жител на Единбърг те са отблъскващи. Най-лесно е да се обвини жертвата. Така почтените граждани ще продължават да си спят спокойно, убедени, че на тях такова нещо не може да им се случи — гласът му звучеше гневно, но Фиона съзнаваше, че това е реакция на шока.

— Съжалявам, Кит — тя го притисна по-силно и го остави да се облегне на нея.

— Никога не ми се е случвало такова нещо. Никога не съм научавал за убийството на човек, когото познавам. Зная, говорили сме за Лесли, и мислех, че те разбирам, но едва сега съзнавам, че съм нямал никаква представа за преживяванията ти. А дори не бях особено близък с Дрю. Просто не мога да проумея защо някой би искал да го убие. Нищо не разбирам.