Вал Макдърмид - Смърт в сенките

— Пътуваме заедно.

Първото впечатление на Фиона от испанския полицай бе, че този човек разполага с невероятна енергия, която удържа с усилие. Беше среден на ръст, строен, със светла кожа, тъмносините му очи не бяха нито минута в покой. Тъмносивият му костюм сякаш бе гладен рано тази сутрин, черните му обувки блестяха като стъкло. Костюмът и обувките контрастираха странно с доста дългата му, къдрава и непокорна черна коса. Той я поздрави с отсечено кимване и каза:

— Благодаря, че дойдохте, докторе.

— Благодаря за посрещането. Майоре, това е приятелят ми Кит Мартин. Струва ми се, споменах, че той ще пътува с мен?

Кит му протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем. Не се безпокойте, няма да преча на работата ви.

Берокал само кимна.

— Колата ни чака, доктор Камерън — обърна се той към Фиона и пое лаптопа и чантата й. — Сеньор Мартин, ако бъдете така добър да изчакате багажа, там ще бъде един от моите подчинени, който ще ви откара до хотела ви в Толедо. — Извади от джоба на сакото си визитна картичка и му я подаде. — Това е номерът на мобилния ми телефон. По него можете да се свържете с доктор Камерън, тя ще бъде с мен.

Усмихна се хладно и забърза напред към летищната сграда.

— Въплъщение на дружелюбието — отбеляза саркастично Кит.

— Мен ако питаш, е по-скоро въплъщение на притеснението — отвърна Фиона. Обви Кит с една ръка и се притисна бързо до него. — Звъни на моя телефон, ако има нещо.

Вървяха по петите на Берокал. Фиона почти подтичваше, за да не го изгубят.

— Не се притеснявай за мен — каза Кит. — Имам си пътеводителя. Ще следвам собствената си програма за Толедо. Или ще седя в хотела и ще се опитвам да пиша.

Настигнаха Берокал при една странична бронирана врата.

— Вие трябва да минете през митнически и паспортен контрол — каза той на Кит и му посочи един коридор вляво.

— За мен беше удоволствие — отвърна Кит. Не му струваше нищо да се държи учтиво, особено като се има предвид, че човекът му беше осигурил транспорт до хотела. Целуна леко Фиона по бузата, каза: — До скоро — и тръгна по коридора, без да се обръща.

— Няма да пречи на съвместната ни работа — каза Фиона, докато вървяха напред към митническия и паспортен контрол. — Кит няма проблеми да се оправя сам.

Берокал извади картата си и я преведе набързо през всички формалности.

— Убеден съм, че не бихте го взели със себе си в друг случай — каза той делово. — Запазил съм стая за двама в панорамния хотел, но бих предпочел да тръгнем направо към местопрестъпленията. Искаше ми се да обсъждаме случаите по пътя, а не бих могъл да го сторя в присъствието на сеньор Мартин.

Отвън ги чакаше кола. Не личеше по нищо, че колата е на полицията — освен по униформения служител, който стоеше до нея и застана мирно, когато видя Берокал. Полицаят отвори задната врата, Фиона седна и мина навътре, Берокал седна до нея.

— Толедо е на около един час път от летището — поясни той. — Ако имате някакви въпроси към мен, мога да ви отговарям по пътя.

Очевидно Берокал нямаше слабост към празни приказки. Бяха й спестени учтивите и безсмислени запитвания как е минал полетът, които обикновено съпътстваха пристигането й в чужд град. Не й се налагаше и да води учтив разговор за книгите на Кит — нещо почти неизбежно, когато той я съпровождаше в чужбина.

— Какви насоки взема следствието? — попита тя. — Освен издирването на свидетели, разбира се.

Берокал се извърна към нея.

— Прегледахме всичко, което имаме в архивите за нападения, свързани със сексуално насилие. Разпитахме известен брой хора с предварителна история на подобни провинения. Но те имат алиби — или за първото, или за второто убийство, или за двете. Що се отнася до тези, които са без алиби, нямаме никакво основание да ги арестуваме.

— Английският ви е много добър — отбеляза неволно Фиона.

— Говоря по-добре, отколкото пиша — той се усмихна за първи път, откакто се запознаха. — Жена ми е от Канада. Всяка година прекарваме отпуските си във Ванкувър. Така че, когато се заговори за консултация с английски специалист по профилиране, естествено избраха мен да установя контакт. Както вече споменах в писмата си, нямаме експертен опит в тази област.

— Не мисля, че някой от нас би могъл да претендира за експертен опит — възрази Фиона. — Имам действително практически опит, но всеки път, когато работя по случай, имам чувството, че опипвам пътя си в тъмното, също като криминалистите. Всеки случай е различен, и понякога уроците на миналото не вършат работа.