Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Той тръсна глава като куче, раздразнено от муха, и отвори пощенската си кутия. Намери съобщението на Фиона и го прочете. Думи от разстояние — но все пак и те помагаха.

Кит хвърли поглед към часовника и установи с учудване, че времето е напреднало. След половин час щеше да пристигне следователят от полицията на централен Лондон, за да вземе показанията му. Не че Кит имаше кой знае какво за казване. Смътният му спомен, че е получавал някакъв ръкопис от Редфорд, надали щеше да им помогне особено. Зачуди се дали Редфорд е изпращал свои ръкописи и на Джорджия. Ако беше така, фактът неминуемо бе записан някъде. За разлика от Кит, Джорджия бе назначила секретарка на половин работно време, която се занимаваше с кореспонденцията й. Някъде несъмнено се съхраняваше копие на писмото, с което задължително би трябвало да е съпроводен ръкописът при връщането му.

Изскърцването на градинската врата прекъсна мислите му. Той погледна през прозореца. По пътеката вървеше куриер, залитащ под тежестта на голяма картонена кутия — от онези, в които му изпращаха авторските екземпляри на новоиздадени книги. Върху кутията беше закрепен отворен бележник.

Кит стана и тръгна към антрето. Беше отворил вратата още преди куриерът да успее да позвъни.

— Колет за Мартин — каза човекът, надничащ над ръба на кутията.

Кит протегна ръце, за да поеме колета. Беше тежък, точно както бе очаквал, и той отстъпи малко, за да може да се обърне и да го остави на пода от вътрешната страна на вратата. С ъгълчето на окото си забеляза някакво движение. Почти се беше обърнал, но куриерът вече бе замахнал и нанасяше ожесточен удар. Кит видя, че ще го удари и понечи да вдигне ръка, за да се предпази. Но в мига, когато усети удара, разбра, че е закъснял. Болката избухна в бели и червени светлини пред очите му. После всичко стана черно.

Куриерът се върна обратно по пътеката, размахвайки бележника в ръка. Качи се на микробуса и потегли. Намери място за паркиране през две улици. Свали прекалено тясното униформено яке и го смени с друго от черна кожа. Качи се отзад в микробуса, свали синия панталон и обу черни джинси. После заключи микробуса и се върна на уличката, която минаваше край задния двор на къщата на Кит Мартин.

Отвори вратичката, която бе отключил малко по-рано, тръгна в падащия здрач, мина под голите клони на една слива, прекоси настланата с плочи площадка и влезе през френския прозорец. Беше много мило от страна на Кит да остави ключа в ключалката. Мина през кухнята и излезе в антрето. Хубава къща, ако човек предпочита такъв стил. Лично той харесваше по-традиционното кухненско обзавеждане, като в селска къща, а не такъв постен модернизъм.

Ето го и него. Жертва номер четири. Завързан като пиле, глезените и китките му усукани с удобни пластмасови въжета. Устата му беше запушена с широка ивица лейкопласт — така щеше да може да диша, дори носът му да се запуши. Засега му трябваше жив. Още доста време. Не беше вече толкова властен на вид. Кит Мартин, създателят на фалшиви божества. Виновникът за един съсипан живот.

Време беше да бъде унищожен.

Но засега трябваше да прояви още малко търпение. Трябваше да мръкне хубаво. Не беше добре съседите да видят как търкалят прочутия им съсед като навит килим по пътеката и после го товарят в багажника на някакъв джип.

Той погледна часовника си. Още половин час щеше да е напълно достатъчен. После щяха да потеглят по дългия път към дома.

Видеозалата разполагаше с най-съвременно оборудване, като че ли беше собственост на някоя филмова компания. Стив не беше наясно как колегите му от техническия отдел бяха успели да се сдобият с такава скъпа техника, но тъкмо сега бе напълно убеден, че си е струвало да се отделят толкова средства от финансирането на други дейности. Един от техниците му показваше всички видеозаписи от погребението на Сюзън Бланчард.

Денят на погребението беше ясен и слънчев — нещо, което сигурно е било в мъчителна дисхармония с чувствата на близките й, но поне бе улеснило работата на полицаите, заснемали присъстващите. Три видеокамери следяха погребението, на дискретно разстояние от гроба, прикрити зад високите тисове, които растяха край оградата на църковния двор. Бяха заснели опечалените, когато пристигаха в църквата и после, докато отиваха към гроба за полагането на ковчега. По-късно, когато тълпата се разотиде, остана само една камера, която следеше гроба до свечеряване.