Вал Макдърмид - Смърт в сенките

— Какво ще правим с Койн, ще го следим ли?

Стив разпери ядосано ръце.

— Нямам хора, Джо. Да видим… — той говореше по-скоро на себе си, докато драскаше по бележника на бюрото си. — Джон сменя Нийл пред дома на Блейк в шест. Може тогава Нийл да отиде на адреса на заподозрения и да остане до полунощ… — Той вдигна поглед към Джоан. — Джо, можеш ли да дойдеш утре в седем и да следиш през деня Койн?

Джоан кимна. Ентусиазмът надделя над умората.

— Разбира се. Възможно е това да е следата, която чакаме от толкова време. Но… ако мога да попитам… защо да продължаваме да следим Блейк, след като имаме сериозни подозрения за Койн?

Стив кимна примирено.

— Въпросът ти е съвсем уместен. Предполагам, че откачам на тема Блейк. Знам много добре, че не е убиецът. Но ако Фиона Камерън е права и той наистина е видял всичко, което е станало онази сутрин на Хампстед Хийт, бих искал да имам повод да го прибера. Освен това… кой знае, може да се е свързал с Койн. Бих искал да не го изпускаме от очи, доколкото е възможно. Но от тук нататък не бива да се съсредоточавате само върху него. Остави това на мен, аз ще организирам наблюдението. Само бъди утре в седем пред жилището на Койн и остани там.

Тя стана.

— Така ще направя. А сега мисля да си вървя, за да наваксам малко сън.

— Заслужаваш да си поспиш. Страхотна работа свърши, Джо. Браво. — Той се усмихна. — Късметът ни проработи. Имам добро предчувствие.

Преди вратата да се затвори зад нея, Стив вече говореше по телефона. За петнайсет минути успя да организира всичко необходимо. Нийл прие да поеме допълнителното наблюдение, успя да уговори още един служител да поеме Блейк на следващия ден, когато екипът му щеше да е изцяло ангажиран с други задачи. Не беше напълно задоволително, но не би могъл да осигури нищо по-добро за толкова кратко време. Освен това, като си помислеше наистина колко му вървеше напоследък, го обземаше оптимизъм. Може би най-сетне щяха да заловят истинския убиец на Сюзън Бланчард. Нищо не би го зарадвало повече.

После си спомни за Тери и се поправи мислено.

Сега всичко беше наред. Нямаше значение, че микробусът, който бе наел с една от многото си фалшиви шофьорски книжки, нямаше емблема; много куриерски фирми ползваха обикновени бели микробуси, когато целият им автомобилен парк беше ангажиран. Освен това ролята на белия микробус беше минимална, по-скоро изпълняваше функциите на декор. Основното превозно средство, джипът „Тойота“, беше паркиран вече в тясната уличка, която минаваше точно зад една редица къщи. В една от тях живееше човекът, който му трябваше.

От тук нататък му бе необходимо само търпение. Беше минал няколко пъти с колата пред въпросната къща. Нямаше никакви изненади. Ако обектът бе имал намерение да си осигури допълнителна охрана, то се бе изпарило заради фантасмагориите на вчерашната пресконференция. Снощи, когато включи телевизора, не можа да повярва на невероятния си късмет. Тъкмо бе решил, че сега вече нещата ще станат по-трудни, и полицията се хвана на въдицата на някакъв самозванец. Сега вече никой нямаше да очаква нов удар, най-малко пък следващата жертва.

Всичко беше наред. Дори времето работеше в негова полза. Следобедът беше мрачен и дъждовен, улиците бяха пусти, а и видимостта бе лоша. Завъртя ключа и запали двигателя.

Каквото и да става, тръгвам.

Кит се взираше в екрана, без да вижда думите. Не бе забелязал колко много време бе минало, потънал в скръб по мъртвата си приятелка. Джорджия бе постоянно в мислите му, като че ли в мозъка му се въртяха филми с нейно участие. Припомняше си жестовете й, израза на лицето й, начина, по който се смееше. Големи откъси от разговорите им се оказваха съхранени в паметта му и думите й вибрираха в главата му. Толкова пъти бяха седели до късно в хотелските барове и бяха разговаряли за работата си, за колегите, за издателския бизнес, но постепенно преминаваха и на по-лични теми. Тя говореше с нежност за Антъни и със сладострастен тон за любовниците си. Той бе разказал на Джорджия цялата история на влюбването си във Фиона и до самата й смърт продължаваше да споделя с нея много повече подробности за връзката си, отколкото с когото и да било друг.

Не че бяха постоянно заедно. Минаваха седмици, без да се видят, но приятелството им беше такова, че не се влияеше от прекъсвания. Тя вече започваше да му липсва — измъчваше го тъпа болка, подобна на глад. Искаше му се Фиона да не бе заминавала. Тя разбираше какво е да загубиш близък човек, можеше да му бъде водач из непознатите земи на скръбта.