Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Тя сви рамене.

— В криминалната литература се отделя прекалено голямо внимание на мотивите, господин Редфорд. Спомняте ли си онзи лекар от Манчестър, Харълд Шипман, който бе осъден за убийството на петнайсет възрастни пациенти със свръхдози морфин? Така и никой не разбра защо всъщност го е направил, но това не попречи на съдебните заседатели да го обявят за виновен. Мотивите са занимание за юристите. Аз искам да разбера какво точно сте извършили и как сте го извършили. Та да се върнем на Джорджия Лестър, ако нямате нищо против. Ще имате предостатъчно възможности да си поговорите за другите си предполагаеми престъпления с полицаите, в чиито участъци сте ги извършили. Ако, разбира се, успеете да ме убедите, че наистина имате нещо общо с убийството на Джорджия Лестър.

Редфорд се облегна на стола си и опря върховете на пръстите си един в друг с маниера на снизходително настроен учен.

— Знаех, че тя има вила в Дорсет — поде той със замах.

— Как разбрахте? — парира веднага Дювал. Нямаше намерение да го остави да се наслаждава на разказа си.

— Миналата година в списание „Хелоу!“ излезе голям материал за вилата. Имаше външни и вътрешни снимки. В статията пишеше, че вилата се намира на седем мили от Лайм Риджис. Не беше толкова трудно за намиране. Успях да открия вилата и започнах да съставям план. Проверих точно каква е програмата й…

— Как успяхте? — попита Дювал.

— Публикувана е в уебсайта й. Цитирани са всички нейни публични изяви. Знаех, че обикновено отива в Дорсет за уикенда, и тъй като бях прочел програмата й в Лондон, можех да преценя кога горе-долу би трябвало да се върне. Трябва ли постоянно да ме прекъсвате? — попита той капризно.

— Предполагах, че въпросите ми ще ви зарадват — отвърна спокойно Дювал. — Твърдите, че искате да ви повярвам. Трябва да сте ми благодарен, че се опитвам да потвърдя вашата версия с всички тези подробности.

Очите му проблеснаха гневно.

— Имате се за много умна, така ли? Но няма да се справите с мен. Аз ги убих и ще ви се наложи да повдигнете срещу мен обвинение в убийството на Джорджия Лестър.

— Или във възпрепятстване на правосъдието, господин Редфорд. И, така, вие започнахте да следите Джорджия. Ама че жалко занимание е това. Как успяхте да я отвлечете?

Един час по-късно Сара Дювал излезе от стаята за разпити. Чувстваше се уморена и ядосана. Въпреки че непрекъснато го обсипваше с въпроси, не успя да изтръгне от него нито един факт, който да не е бил публикуван някъде или да не може да е бил измъкнат при внимателен прочит на съответния текст в романа на Джорджия Лестър. Тя влезе в съседното помещение, където седеше следователят от Дорсет с бележник на коленете.

— Какво ще кажете? — попита тя.

Той вдигна очи от бележника и направи гримаса.

— Мисля, че ви трябва малко по-конкретна основа на търсенето — факти, които никога не са били обществено достояние. Нищо от това, което Редфорд каза дотук, не може да затрудни един опитен адвокат. Той иска да се погрее на славата си в съда, но не иска да бъде осъден — така поне мисля аз. И е убеден, че е по-умен от вас.

Тя се облегна на стената и скръсти ръце пред гърдите си.

— И точно това може да се окаже слабото му място. Когато прочетох онази листовка, ми направи впечатление приликата в стила между нея и онези анонимни писма, които са получавали някои от писателите. Струва ми се, че ако намеря достатъчно добър експерт, мога да докажа, че той е авторът на писмата — независимо от това дали ще открием оригиналите в компютъра му или не. Ако пък успеем да свържем писмата с убийствата, това би било нашият шанс. Но ще ни е много трудно да закрепим обвинението.

— Наистина ли мислите, че той е убиецът?

Дювал се отблъсна от стената и пристъпи към огледалото. Редфорд гледаше към тях, като че ли можеше да ги види. На лицето му бе изписана самодоволна усмивка.

— Постоянно си задавам този въпрос.

Колегата й почука с химикалката върху бележника си.

— Знаете ли, като прочетох тази листовка, си казах, че той сигурно е готов на всичко, само и само някой да издаде книгите му.

Дювал въздъхна. Същото предположение тормозеше и нея.

— Мислите ли, че би стигнал до убийство?

— Мисля, че със сигурност би признал, че е извършил убийство. — Той поклати глава. — Едно ще ви кажа, госпожо главен инспектор. Няма да се натискам да ви отнема този случай.

Фиона откри Кит в дневната, легнал на дивана. На пода до него имаше бутилка червено вино, от което бе останало много малко. Още малко вино имаше и на дъното на чашата, която крепеше на гърдите си. По телевизията се въртеше австралийски сапунен сериал. Очите му бяха насочени към екрана, но Фиона бе убедена, че той не следи действието.