Вал Макдърмид - Смърт в сенките

— Най-сетне — посрещна я той нетърпеливо. — Хайде, включете касетофона.

Сержантът включи два касетофона и изрецитира за протокола датата, часа и имената на присъстващите. Не спомена името на следователя от Дорсет, който наблюдаваше развитието зад събитията иззад огледалото и следеше разговора с помощта на слушалки.

Дювал се зае да оглежда Редфорд. Среден ръст, нито слаб, нито пълен. Косата и брадата му бяха спретнато подстригани, тенът му се отличаваше с болезнената бледност на човек, който рядко излиза на открито. Хлътналите му очи гледаха бдително. Бяха сиво-сини, но доста тъмни на цвят. Сакото от туид създаваше впечатлението, че е било доста скъпо, когато е било купено, но че е купено отдавна. Стоеше му толкова добре, сякаш бе шито за него, но това не означаваше нищо — можеше да е успял да намери нещо подходящо в някой от магазините за дрехи втора употреба, които никнеха на всяка крачка напоследък. Яката на карираната му риза беше малко излиняла. Той сплиташе и разплиташе постоянно дългите си пръсти. Общото впечатление, което създаваше, бе на изискана бедност, прикриваща дълбока емоционалност.

— Сигурно вече сте изпратили екип да претърси жилището ми — отбеляза той с присмехулна усмивка. — Чиста загуба на време. Няма да откриете нищо, освен купчини стари вестници. Но такова нещо можете да откриете в дома на всеки, който не намира време да прескочи до пункта за вторични суровини.

— Ще видим — отвърна Дювал.

— Нищо няма да видите, главен инспектор Дювал — каза той, прехвърляйки думите една по една през езика си. — Чудя се какво ли е първото име. Вероятно нещо кокетно и женствено, и затова го ненавиждате. Е, госпожо главен инспектор, аз съм най-лошият ви кошмар.

Дювал си позволи снизходителна усмивка.

— Позволете ми да не се съглася с вас, господин Редфорд.

— Но е точно така. Разбирате ли, аз извърших тези убийства. Признавам го доброволно. Ще ви разкажа също и как ги извърших, и какво точно правих. Но разказите ми ще спират до една точка. Няма да ви осигуря никакви веществени доказателства. Няма да ви уведомявам къде да търсите свидетели. Имате ли някаква представа от средната цифра на туристите, които преспиват в Единбърг? Колегите ви от граничния регион и полицията на Лодиан има да се забавляват доста време с тази задача. Не, госпожо главен инспектор, вие никога няма да откриете нищо повече от това, което аз реша да призная. — Той се усмихна широко и показа дребните си равни зъби. — Голяма радост ще настане, когато се опитате да убедите някой прокурор да води обвинението. Никакъв доказателствен материал, само едно доброволно самопризнание. О, божичко!

Дювал доби отегчен вид.

— Така да бъде. А сега може ли да пристъпим към самопризнанието?

За миг Редфорд сякаш се обиди. Но после настроението му отново се подобри.

— Разбрах намеренията ви — каза той доволно. — Искате да ме раздразните с демонстративно пренебрежение. Позволете ми да отбележа, че съм чел и видял предостатъчно, за да се хвана на триковете ви, госпожо главен инспектор. Няма да успеете да ми скроите номер. И така, тъй като се считам за умел разказвач, нека започнем от самото начало.

— Не — прекъсна го Дювал решително. — Нека възприемем по-радикален подход към повествованието. Да се направим на Мартин Еймис или на Маргарет Атууд. Да започнем от края — от Джорджия Лестър.

— Брей! — проточи възторжено Редфорд. — Ченге с литературни интереси! Ще трябва да внимавам как подреждам разказа си. А не се ли интересувате да узнаете защо съм намразил толкова авторите на трилъри?

Дювал извади листовката от семплата си черна чанта.

— Показвам на господин Редфорд една от листовките, които той разпространи на пресконференцията днес следобед — поясни тя за протокола. — Предполагам, че съображенията ви са изложени тук? Вие сте им изпращали ваши романи с надеждата, че ще ви помогнат. Но те не само не са ви обърнали никакво внимание, но според вас са откраднали и сюжетите ви и са публикували плагиати на вашето творчество. Точно ли е обобщението?

Говореше с делови тон. Той беше толкова самоуверен, че единствената й надежда бе да го извади от равновесие и тя се стремеше точно към това. Чувстваше прилив на адреналин, умственото напрежение я караше да се чувства като обтегната тетива на лък. Толкова рядко се случваше един разпит да бъде истинско предизвикателство, че тя се наслаждаваше на открилата се възможност.

— Е, да — отвърна той недоволно. — Но се надявах да проявите малко по-голям интерес. Затова се заех с цялата работа. Редно би било да сте по-заинтригувана.