Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Така й не разбра с какво я бе ударил. Усети само удара.

Следващото, което почувства, бе страхотна болка. Болка, която се просмукваше отвсякъде в непрогледния мрак. Чу и шум на мотор, усети движение. Лежеше на една страна и от устата й се стичаше слюнка. Не можеше да помръдне. Бавно, като че ли беше много пияна, тя се опита да прецени източника на болката. Болеше я най-много главата — като при много тежка мигрена, само че болката не тръгваше от предната част на главата, а от тила.

Ако степенуваше болката, след главата идваха раменете. Ръцете й бяха извити зад гърба, това разбра по ужасните болки в мускулите. Опита да се изправи и нов пристъп на болка прониза краката й. Доколкото можа да прецени сред този хаос от мъчителни усещания, глезените й бяха вързани за китките.

Ако успееше да лежи напълно неподвижно, болката намаляваше. Беше много силна, но й позволяваше да мисли и за нещо друго. Мрак и движение. Допир на груба тъкан под бузата й. Повече от ясно беше, че се намира в багажника на кола.

Тогава я обзе страхът.

Нямаше представа откога пътуват. Нямаше начин да измери времетраенето на болката.

Най-сетне движението спря с рязко разтърсване. Шумът на двигателя утихна. Тя се опитваше да долови някакъв звук, но не чу нищо. После капакът на багажника се отвори полека. Светлината й подейства като удар, дори й се повдигна. После очите й се приспособиха и тя видя един тъмен силует, очертан на фона на вечерното небе.

Сузана отвори уста и закрещя. Мъжът се засмя.

— Няма кой да те чуе, скъпа — каза той с доста силен шотландски акцент.

Мъжът се приведе и я повдигна, сумтейки от усилие, докато я вадеше от багажника. Докато вървеше, залиташе леко под тежестта й. Лицето й бе притиснато в рамото му и тя не можеше да види нищо. След малко въздухът стана по-топъл и тя разбра, че са влезли някъде. Още няколко крачки, завой надясно и внезапно ги обля студена флуоресцентна светлина. Той я остави да падне и тя изкрещя, когато се удари в студения, облицован с плочки под. Главата й се удари в нещо твърдо и студено.

Следващия път, когато дойде на себе си, установи, че е гола. Седеше върху тоалетна чиния, ръката й бе прикована с белезници към окачалката за кърпи, здраво зазидана в стената. Замаяна и объркана, тя постепенно разбра, че краката й също са оковани и веригата опасваше основата на тоалетната чиния.

Но поне вече знаеше къде се намира. Томас бе наел тази вила, построена на един нос в най-пустата част на корнуолското крайбрежие, за да отпразнуват там първата годишнина, откакто бяха заедно. Прекараха тук цяла седмица, разхождаха се по скалите, наблюдаваха птиците, готвеха си сами, и се любеха всяка нощ. Беше истинска идилия.

А това сега беше кошмар.

Кошмар, който ставаше все по-ужасен.

Когато тя извика, мъжът се появи. Беше висок и широкоплещест, мускулест като състезател по вдигане на тежести. Тъмната му коса бе подстригана по войнишки, но лицето му й бе странно познато. Не можеше да се сети къде го бе виждала преди, но пък и в него нямаше нищо забележително. Невзрачно лице. Ако трябваше да го опише, чертите му биха отговаряли на хиляди мъже. Тъмни вежди, сини очи, бледо лице, прав нос, обикновена уста, скосена назад брадичка. Единственото странно нещо беше, че бе облечен с бяла престилка и на врата му висеше слушалка. Застана на вратата и започна да я оглежда.

— Защо правите това? — проговори Сузана с усилие.

— Не е твоя работа — отвърна той. После извади още един чифт белезници. — Ако се съпротивляваш, ще те боли много повече.

Опита се да го удари със свободната си ръка, но той бе по-бърз. Сграбчи китката й и щракна около нея гривната на белезниците. Вдигна ръката й и я прикова към една водопроводна тръба. После извади ролка лейкопласт и залепи китката й към стената, така че изобщо не можеше да помръдне.

Колкото и да беше уплашена, Сузана не можа да потисне учудването си, когато той извади маншон от апарат за кръвно налягане, уви го около ръката й над лакътя и го наду. После излезе от стаята. Когато се върна, тя разпозна веднага устройството, което носеше. Беше дарявала кръв почти всяка година.

— Какво правите? — простена тя, докато той търсеше вена и забиваше иглата в нея.

— Вземам ти кръвта — отвърна той спокойно, с тона на медицинските сестри от Центъра по кръвопреливане.

Тя продължи да гледа невярващо. Кръвта потече по тънката тръбичка и започна да плиска в контейнера.