Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

Нежно вдигна една от многото кутии и сандъци, подредени в стаята.

Беше пълна със скъпоценности.

- Честита Коледа! - каза Конуей. Отвори друг сандък и намери куп златни оръжия и жезли. От чисто злато.

Гроувър се приближи до малка позлатена кутия, в която имаше увита в лен урна. Той махна лененото платно и понечи да вдигне капака.

- Според теб какво има тук? - Урните в преддверието съдържаха редки подправки и масла, тамян и смирна.

- Вероятно - каза Барнаби - вътрешностите на царя.

- О! - той се дръпна от урната, без да -я отвори.

- Откъде знаеш? - попита Пиърс.

- Не знам, но ще видите, че има още три урни, подредени в стаята така, че да образуват квадрат. Вероятно и четирите са канопи, съдържащи вътрешностите на фараона, които са били извадени при балсамацията.

- Отиде до една от урните, вдигна я и посочи фигурата, нарисувана отгоре й. - Хапи, песоглавеца, пазител на белите дробове.

- Вярвам ти - каза Гроувър. - Покажи ми малко скъпоценности.

Следващият сандък, който отвориха, беше красиво инкрустиран и съдържаше пълно писарско оборудване - палитра от слонова кост, малка алабастрова купа, три плочки мастило и тръстиково перо.

Зад сандъците имаше купища мебели, натрупани безредно, за да ги използва царят в задгробния си живот. После много жезли на живота - анкх - от позлатено дърво и многобройни статуетки.

Накрая намериха миниатюрен ковчег във формата на човек, дълъг двайсет сантиметра. Беше от мед и инкрустиран с цветно стъкло. Конуей го отвори и го подаде на Барнаби.

- Царски картуш — каза той, дивейки се на надписа.

- Но с име на жена. Сигурно на царицата.

Конуей намери още един малък предмет, увит в лен. Оказа се друг саркофаг. В него, загърната в още лен, лежеше къдрица кестенява коса.

- Гледай ти - каза той.

- Романтична душа - каза Гроувър.

- Сигурно е на любовницата му - каза Никос.

Пиърс се беше върнал в кутията със саркофага. Любопитно му беше колко е тежък и дали могат да вдигнат капака. Огледа го и се убеди, че ще е доста трудно. Капакът беше изработен от каменна плоча, шест на три стъпки и дебела почти трийсет сантиметра.

Никос се върна и заедно отново го огледаха внимателно. Решиха, че ще се наложи да демонтират четирите ковчега, за да повдигнат капака с крика. Щяха да им трябват дни.

- Разбира се - каза Никос, - ние имаме достатъчно и без да разбиваме саркофага. Не е необходимо.

- Напротив - каза Пиърс. - Необходимо е.

- Барнаби казва, че вътре има още няколко ковчега един в друг, които не се пренасят лесно...

- Трябва да го направим - настоя Пиърс.

- Защо?

- Защото искам да го видя.

След една седмица, с пъшкане и напъване, те свалиха капака. Вътре в каменния саркофаг имаше ковчег от позлатено дърво. Фараонът лежеше по гръб със скръстени на гърдите ръце и скиптър във всяка. Беше с корона с лешояд и кобра, двата символа на Горен и Долен Египет, а брадата му бе внимателно сплетена. Устните му бяха плътно стиснати, очите му гледаха право в тавана.

Изражението беше умиротворено, но очакващо, сякаш царят чакаше боговете, които ще го преведат през дванайсетте стаи на отвъдното към вечния Нил в небесата.

Пиърс се вгледа в лицето и дълго мълча.

- Мекетенре - каза накрая. - Късметлия. Ако не го бяхме намерили, никой нямаше да го помни. Но той ще стане известен. Правим му услуга.

- Ще трябва да му простиш - каза Конуей, - че не става, за да ти благодари.

На следващия ден Никос замина за Асуан.

Туристическият влак, специален експрес с климатик, който пътуваше до Асуан веднъж дневно, вземаше разстоянието за четири часа. Но той не качваше местни жители. Никос хвана следобедния влак заедно с останалите фелахини. Прозорците бяха широко отворени, пропускайки вътре прахта и горещия въздух. Седалките бяха груби дървени дъски, изгладени от хилядите седящи на тях пътници. Беше претъпкано с мъже в галаби и забулени жени в черни малааи. Някои носеха златни украшения на носовете си, а едно-две млади момичета на възраст за женене бяха с яркочервени кърпи на главите.

Никос се настани в края на един вагон и се надвеси през прозореца. Беше небръснат, лицето му беше изцапано с прах и мръсотия. В краката му имаше клетка кудкудякащи кокошки. Ако някой го попиташе, щеше да обясни, че ги дължи на брат си в Дарава, близо до Асуан.

Но никой не го попита. Оставиха го да си седи спокойно и да гледа монотонния пейзаж. Влакът пътуваше покрай източния бряг на Нил, спирайки на всяко селце по пътя. Селата бяха едни и същи - кирпичени къщи, прашни улички, финикови палми, тържествено пристъпващи камили и лаещи гладни кучета. Хората бяха шумни и приказливи, возенето на влака явно беше най-голямото събитие в живота им.