Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

На сутринта, след като бяха изкопали четвъртата дупка, лорд Гроувър обяви, че си тръгва. Момичетата тръгваха с него, щял да се върне, но не знаел кога. Макар че Пиърс знаеше, че това е логично и необходимо - всеки богаташ, участващ в законен проект, бързо би се отегчил, - се почувства предаден и изоставен и каза на Гроувър няколко гадни неща, а той просто му се усмихна.

Лиза го отведе в палатката с провизиите, за да предотврати караницата. Когато останаха сами, тя каза:

- Уморен си.

- Знам. - Той разтърка очи с кокалчетата на пръстите си.

Тя отиде до хладилника и му забърка питие. Беше седем сутринта.

- Нима очакваше, че ще е лесно?

- Не - призна той.

- Трябва да си починеш — каза тя. — Ако продължаваш така, ще се съсипеш. Защо не си вземеш няколко дни почивка и не поработиш с нас по гробниците на благородниците?

- Не искам.

Тя се усмихна.

- Голям инат си, Робърт.

За първи път го наричаше по име. Почти без да мисли, той я целуна. За миг тя омекна в ръцете му, после се дръпна.

- Радвам се, че все още си човек - каза тя.

Не беше точно отблъскване, но почти.

Той я погледна - лицето и ръцете й бяха с махагонов загар. Косата й бе изсветляла до нежно кестеняво, очите й бяха все така сини като океана. Тя се усмихна и каза:

- А ти да се видиш как изглеждаш.

- Сигурно ужасно.

- Няма да е лошо да се обръснеш - каза тя, потърквайки бузата му.

Той пак се ядоса без причина. Изхвърча от палатката на слънцето и тя го последва.

- Робърт.

Той се обърна.

Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

- Не ми обръщай внимание - каза тя. Очите й гледаха право в неговите и за миг му се стори, че ще каже още нещо. Но тя не каза.

На следващата вечер те се върнаха на перваза с Барнаби. Отново го огледаха и сложиха още три камъка.

- Трябва да е някъде тук - каза Барнаби. - Трябва.

Нямаше какво друго да направят, освен да продължат да търсят.

Лорд Гроувър се приготвяше за тръгване. Три дни по-късно излезе от палатката си, беше облечен със спортното сако и широката вратовръзка и намери Пиърс.

- Е, аз потеглям - каза, протягайки ръка.

- Приятно пътуване.

- Ще поддържаме връзка — каза Гроувър. — Следващия месец ще съм в Бейрут.

- Добре.

- Не се обезсърчавай - каза Гроувър. - И не се колебай да поръчваш каквото ти трябва.

Пиърс кимна.

Гроувър запали цигара и пристъпи от крак на крак. Изведнъж сякаш се бе почувствал неудобно.

- Робърт, има нещо, за което искам да поговорим.

- Да?

- Ами, нямаше как да не забележа, че изпитваш интерес към секретарката ми. Ще съм ти признателен, ако си мил с нея.

Изненадата явно се изписа върху лицето на Пиърс.

- Моля те просто като приятел - каза Гроувър, вдигайки ръка. - Прави каквото знаеш. Но аз съм много привързан към нея, това искам да ти кажа. Ясно?

- Ясно - каза Пиърс.

Същата вечер подновиха разкопките. Беше бавна, изтощителна работа под линеещата луна и трепереха от студ. Копаха под първия маркиращ камък и не намериха нищо. При втория беше особено трудно и се изискваше повече от десет дни къртовски труд. Не намериха нищо.

Пиърс и Конуей отбелязаха мрачен ден на благодарността с мършаво пиле и бутилка скоч. Мина още една седмица, после още една.

- Три хиляди години - напомняше им Барнаби. - Не можете да очаквате чудеса след толкова много време.

Наближаваше Коледа. Бяха прекарали повече от два месеца в пустинята и нямаха нищичко, с което да се похвалят. Нито следа, нито намек, нито дори незначителна причина да се надяват, че са на прав път.

В лагера се състоя неформална среща - прегледаха наново картите, върнаха се по стъпките си. Пиърс и Конуей решиха да проучат още веднъж терена на сутринта. После Лиза и Барнаби отидоха да работят в гробниците, а другите спаха. От Кайро пристигна вест, че дотук снимките били превъзходни, най-добрите правени досега.

Теренното проучване приключи по обед на следващия ден. Пиърс откри това, което очакваше - че първоначалното проучване е било правилно. Според указанията в йероглифите гробницата се намираше на този скален перваз. Това означаваше, че някак си не я бяха улучили със седемте изкопа, които бяха направили досега.

Но да прокопаят целия перваз беше невъзможно. Трябваше да има друг подход, друг отговор, друг начин да се справят с проблема. На обяд той беше раздразнителен, потънал в собствените си тревожни мисли. Може би бе имало срутване, променило облика на терена и погребало гробницата под тонове камъни. Може би не беше на перваза, а над него в гладката скала. Може би, може би...