Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

Междувременно рутинната работа продължи. Това беше необходимо, защото в Кайро щяха да станат подозрителни, ако от експедицията престанеха да пристигат цветни филми. Барнаби се занимаваше с преводите си. Лиза беше поела фотографията от Пиърс. Вървеше по-бавно, но не кой знае колко.

На следващата сутрин Пиърс и Никос излязоха и повториха проучването. Беше бавна и трудна работа, но когато свършиха, откриха, че резултатите се разминават само с няколко метра. Сега вече можеха да започнат.

След мръкване Пиърс, Никос и Конуей облякоха дебели пуловери и потеглиха. Минаха през селцето Курна и паркираха в подножието на хълмовете. Луната беше в първата си четвърт и хвърляше малко светлина, когато започнаха да се изкачват.

Пиърс никога не се бе изкачвал на тъмно. Непрекъснато се препъваше, охлузваше си коленете, риташе пръстите на краката си. От тримата Никос беше най-умел - движеше се безшумно напред и като че ли виждаше идеално. Когато Пиърс го попита как така, той каза: „Ям моркови“ и се разсмя.

Първите седемстотин метра не бяха зле, но след това теренът тръгна стръмно нагоре и те се озоваха в основата на съвсем отвесна скала. Никос я огледа критично и си погледна часовника. Беше почти два през нощта.

- Не тази вечер - реши той. - Всяка нощ ще имаме все повече лунна светлина. Да се връщаме.

Обратният път беше по-лесен. Пиърс откри, че си спомня пътя удивително добре. Когато се върнаха в лагера, всички бяха будни, с изключение на двете момичета.

- Още нищо - избоботи Никос. - Вървете да спите.

На втората нощ те достигнаха по-далеч и се изкачиха на една трета от височината на скалата. Бяха намерили прилична пътека, но скоро пътят им бе пресечен от свлачище. В три сутринта се прибраха. Този път никой в лагера не беше буден, въпреки че от палатката на Гроувър долитаха, странни шумове и кикот.

Отне им седмица да стигнат предполагаемото ниво на гробницата. Застанаха там - на петстотин метра височина фронтално на скалата, върху тераса, широка не повече от дванайсет стъпки, която продължаваше няколко десетки метра по скалата.

Някъде на този скален ръб се намираше входът на гробницата, но щяха да им трябват години, за да го разкопаят целия. С фенерчета в ръце те претърсиха внимателно цялото пространство, оглеждайки за следи от разкопаване в миналото. Не намериха нищо. Вятърът, пясъкът и вековете бяха ги изтрили.

- Гадно, а? - каза Конуей.

В три и половина през нощта спряха, за да го обсъдят и да изпушат по цигара. Пиърс провеси крака през скалния перваз и погледна към долината - зелената тръстикова нива чернееше на лунната светлина, погребалните светилища едва се различаваха, Нил беше скрит някъде на югозапад. Виждаха светлините на големите хотели в Луксор, но това беше единственият им ясен ориентир.

- Какво ще правим? - попита Пиърс, плъзвайки поглед по целия перваз. - Не можем да го изкопаем целия. Ще ни трябва цяла зима.

- Мисля - каза Конуей, - че е по-добре да си намерим археолог.

- Мислех, че ти си археолог - каза Никос.

- Съм, съм, само че...

- Да?

- Страх ме е от тъмното.

На следващата вечер Барнаби отиде с тях. Когато стигнаха до перваза, той спря, потри ръце и каза:

- Такааааа.

Огледа перваза, тебеширенобяла лента на лунната светлина. Сякаш продължаваше до безкрайност.

- Да осветим малко и да видим какво може да се направи.

Започнаха от единия край, рамо до рамо, всички плъзгаха светлините от фенерчетата си по перваза, за да осветят цялата ивица. Движеха се бавно, а Барнаби оглеждаше земята. На няколко пъти им казваше да спрат и отбелязваше мястото с камък. Друг път само се навеждаше и се взираше напрегнато в земята, а после ставаше и продължаваше, без да каже и дума. Отне им два часа да покрият цялото разстояние и когато приключиха, Барнаби беше сложил четири камъка на четири различни места.

- Първо започнете с тези - каза той. Те изключиха фенерчетата, които вече светеха бледожълто, и се спогледаха в мрака. — Според мен те са най-вероятните.

Започнаха да копаят. Първо на едното място, после на другото и така по ред. Търсеха следи от предишна работа - купчина чакъл, парче издялан камък - нещо, което да им подскаже строеж на гробница. Дванайсет дни копаха и на четирите места, прикривайки следите от работата си.

На намериха нищо.

В лагера бойният дух спадаше. Вече не бяха задружна компания - Пиърс, Никос и Конуей спяха през по-голямата част от деня, а другите се чувстваха изолирани, принудени да вършат механични, скучни задачи без вълнението на търсенето, което да ги крепи.