Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

- Очарователен съм.

- Приятно ми е да се запознаем - каза Лиза.

Искандер се изправи, отстъпи назад и я огледа одобрително.

- Много красива - каза и шумно цъкна с език. - Тя е... — той млъкна и посочи първо Пиърс, после Лиза.

Лиза се изчерви.

- Не, не. Тя е секретарка на лорд Гроувър.

- Да? Знам. - той се усмихна, показвайки няколко блестящи златни зъба. - Много.

- Надявам се — каза Барнаби, прочиствайки гърло, -че престоят ви с нас ще ви хареса, господин Искандер. Бихте ли искали да разгледате лагера?

- Аз имам палатка.

- Да, но си мислех, че може да искате да видите как сме се разположили.

- Да? - Изглеждаше много изненадан.

- Да, така мисля.

- Така мисля — несигурно повтори той.

- Тогава, ако обичате, елате...

Арабинът рязко се завъртя към Лиза.

- Вие Холандия?

- Не.

- О, да, разбирам.

И с тези думи тръгна след Барнаби из лагера.

Стояха в палатката с провизиите и разговаряха, облегнати на щайгите. Всички бяха изморени. Купищата нови впечатления, жегата и старанието им да се адаптират ги бяха изтощили. Двете момичета на Гроувър спяха в палатката си. Искандер беше опънал своята палатка на почтително разстояние от лагера и се беше оттеглил рано.

Навън беше тъмно — толкова тъмно, колкото може да е само в пустинята, небето беше ясно и звездно, незацапано от светлините на града. Освен това беше студено. Когато слънцето залезе, температурата беше паднала под десет градуса и всички бяха с пуловери.

Барнаби беше взел думата:

- Започваме утре - каза той - с гробниците на благородниците в околните хълмове. Може да не сте ги забелязали - те са просто дупчици в скалите, нависоко.

Няколко от тях кимнаха. Барнаби продължи:

- Гробниците на благородниците всъщност не са гробници. Те са възпоменателни светилища, построени в чест на различни дворцови чиновници - везира, царския градинар, търговеца на вина, пазача на дивеча. Всъщност никой не е погребан в тях и са малки, обикновено само по едно помещение. Ще снимаме фреските и ще си гледаме работата. Господин Искандер е мил човек, но в Луксор го чака млада дама, към която е много привързан. Не мисля, че ще се задържи дълго с нас.

Той взе карта на Луксор, отпечатана върху фин плат, много подробна. Беше начертал върху й няколко тънки линии.

- Местонахождението на гробницата според йероглифите - каза той - е тук. Пише, че е на половината път от двореца на царицата — имат предвид храма на Хатшепсут. Някога е имало пряк път, който водел от храма чак до Нил, въпреки че по онова време реката била много по-широка. Отбелязал съм приблизително средата на пътя тук. После указанията казват - грубо хиляда и двеста метра на юг от тази точка, или дотук. - Той посочи на картата. - Този регион е поле със захарна тръстика. Оттук, на две хиляди метра на изток до тази точка в подножието на планината. После хиляда метра на север към скалите. И ето къде трябва да е нашата гробница.

Конуей се наведе над картата.

- На петстотин стъпки височина - каза.

- Боя се, че да.

- Колко са точни инструкциите?

- Доста точни. Като се вземат предвид разликите при преобразуването на египетските мерни единици и промяната в терена, смятам, че отклонението не може да е повече от сто стъпки във всяка посока.

- Получаваме скална повърхност от триста квадратни метра - каза Конуей. - Можеш ли да стесниш още?

Барнаби поклати глава.

Никос сви рамене.

- Значи ще претърсваме триста квадратни метра.

- Когато хрътката си отиде - напомни им Пиърс.

- Някой да иска питие? - попита лорд Гроувър.

Конуей се приближи до Гроувър и го огледа от главата до петите.

- Ти Холандия? - каза.

Лагерът бързо потъна в рутината. Закуска в пет - от което никой не се оплакваше, защото беше хладно, -след което работа до десет, когато се сервираше обядът. После спяха до четири и отново работеха до седем, после вечеря. През първите три дни всички бяха твърде уморени, за да стоят до късно, но скоро започнаха партитата. Хамид Искандер беше внимателно канен.

Работата им се състоеше в детайлно изследване на гробниците на благородниците и заснемане на йероглифите и фризовете. Пиърс се дивеше колко е свежа боята, колко са ярки цветовете - все едно бяха нарисувани миналата седмица, а не преди три хиляди години.

- Жегата в пустинята - обясни Барнаби - е най-добрият консервант в света. В Карнак има греди и колони, които са изложени на природните стихии, и все пак боята си стои.

Сцените, които фотографираха, бяха стилизирани, но изобразяваха моменти от ежедневието на хората -на богатите хора. Нещо като „Вог“ отпреди три хиляди години, както се изрази Лиза.