Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

Друга стена, частично разрушена, беше известна със сцената си на пиршество - сляп арфист и танцуващи момичета забавляваха седналите гости. Нахт и жена му се виждаха отстрани, седнали на трапезата. В краката им една котка ядеше риба.

- Ще заснемем цялата стена - каза Барнаби, насочвайки светлината. В гробниците нямаше електричество, както и в Долината на царете. Традиционно посетителите разглеждаха фреските с помощта на огледало, което екскурзоводът държеше и което отразяваше върху стените влизащата през вратата светлина. - После танцьорките отблизо и семейството с котката.

Пиърс намести триножника и настрои обектива. Всичките им цветни снимки се правеха на плаки голям формат.

Докато работеше, Барнаби каза:

- Ще стане бавно, Робърт. Не забравяй, че Картър е прекарал шест години в търсене на Тутанкамон.

- Ние нямаме шест години.

- Няма да е краят на света, ако не намерим гробницата.

Пиърс му хвърли бърз поглед-не звучеше като онзи Барнаби, с когото се беше запознал в Кайро, разтреперан от вълнение пред перспективата за злато. Археологът се беше променил и като си припомни изминалите два месеца, Пиърс видя симптомите на промяната, на които тогава не беше обърнал внимание.

В началото на експедицията Барнаби всяка вечер говореше разпалено за гробницата, очите му блестяха. През следващите седмици я споменаваше все по-рядко: преструвката, че е напълно погълнат от работата си по превеждането и заснемането - започнала заради Хамид Искандер - беше станала реалност. Барнаби вече не се интересуваше толкова от гробницата. Ежедневната му работа му стигаше.

Пиърс изпита смесица от завист, разочарование и гняв.

- Може би трябва да спрем да търсим.

- Съвсем не - бързо каза Барнаби. - Не ме разбирай погрешно. Просто исках малко да се отпуснеш и да осъзнаеш, че нетърпението доникъде няма да ни доведе.

- Добре - каза Пиърс. - Ще се отпусна.

Същата нощ намериха път към върха на скалата.

Беше стръмно и опасно, но възможно. Застанали на върха, тримата мъже спряха да си поемат дъх и да пушат. Пиърс погледна на юг, опитвайки се да види пукнатината, но тя беше скрита някъде в мрака. Беше много тихо и студено - всяка нощ ставаше все по-студено - и те виждаха как дъхът им излизаше на облачета в лунната светлина.

Той въздъхна и хвърли фаса си. През нощните си набези винаги носеха египетски цигари, така че ако някой намереше фасовете, да не заподозре нищо.

- Готови ли сте?

Подредиха се в колона - три сенки в мрака. Пиърс водеше, проправяйки пътека сред камънаците и песъчливия чакъл. Отне им половин час да стигнат до цепнатината.

Отгоре не беше кой знае какво - просто назъбена веобразна бразда върху лицето на скалата, изрязана в склона, широка около три метра. Не виждаха дъното, беше катраненочерно.

Пиърс насочи фенерчето си надолу. Лъчът смътно освети малко песъчливо местенце на дъното, широко малко над един квадратен метър.

- Има място само за един - каза Никос.

Пиърс прокара светлината странично по цепнатината, търсейки места за стъпване - стените бяха гладки.

- Ще трябва да ме спуснете - каза той.

- Може би ще е по-добре да отида аз - каза Конуей.

- Не, аз.

Никос започна да размотава въжето. Беше хубаво дакроново въже, два сантиметра дебело.

- Внимавай - каза му. - Там долу няма място за грешки.

Пиърс отново освети дъното на петдесетина метра от мястото, където стояха. Беше буквално с размерите на маса за карти, и ако се подхлъзнеше, щеше да падне чак в основата на скалата - може би още към сто и петдесет метра.

- Ще внимавам.

Той взе въжето и го завърза около кръста си, после направи примка, за да се държи. Беше нервен, дишаше бързо и плитко. Закачи фенерчето за колана си и изчака Конуей и Никос да хванат здраво въжето. После се прехвърли през ръба и започна да се спуска.

Беше тъмно като в рог. Не можеше да използва фенерчето, защото се държеше за въжето с две ръце. Те го спускаха внимателно и той се оттласкваше от скалата с крака, но слизаше бавно и напрегнато. От време на време се люшкаше на въжето и се налагаше да се хване с ръка за скалата - беше остра и той се поряза.

- Чакайте малко - извика. Гласът му звучеше странно, приглушено. Усети как спира.

Колко се беше спуснал? Не можеше да прецени - висеше насред нищото, в съвършена чернота. Откачи фенерчето и освети дъното на десетина метра по-надолу. Скалната стена беше много близо до лицето му.

Трябваше му светлина, трябваше да вижда. Трябваше му нещо като миньорска каска. Той се поколеба, после пъхна фенерчето в устата си. Беше тежко, но можеше да го държи със зъби. Подръпна въжето и спускането продължи.