Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

- Да.

- Сигурен ли си?

- Да.

Тя взе книгата и се зачете, сякаш му казваше да си върви.

- Слушай - каза той, - работата е опечена. Няма никаква вероятност да ни хванат или да...

- Робърт, моля те.

- Добре - каза той и стана. - Добре.

Излезе от палатката и усети как слънцето жари лицето му. Сложи си слънчевите очила и огледа лагера -лендроувъра под навеса, палатката с провизиите, другите палатки в подножието на червеникавите скали. От дясно Барнаби и Хамид се връщаха от гробниците сред хълмовете. Барнаби говореше оживено, размахваше ръце, а Искандер кимаше.

Пиърс се обърна и тръгна. Излезе от лагера и след четвърт миля се натъкна на групичка местни къщички. Беше нечовешки горещо и той се движеше бавно, очертанията на кирпичените постройки се мержелееха пред очите му. Не видя жива душа - може би бяха изоставени. Той се изкатери на някаква височина, откъдето да огледа къщите, които бяха построени като груб квадрат, всяка с малко дворче или оградено място от задната страна. Там държаха животните - кокошки, магарета, по някое и друго дръгливо куче. Камилите стояха отвън. Бяха твърде големи за дворчетата.

До една от къщите имаше малко камилче, седнало на пясъка до майка си. Бебето имитираше майката, издигайки бавно и достойно глава, за да погледне Пиърс, после се извърна. Малко след това бебето се изправи на тънките си, несигурни крачета и се заклатушка към купчината суха слама, после пак седна.

Там, където Пиърс стоеше и гледаше селцето, беше много тихо. Малко момче излезе в едно от дворчетата, после се прибра в къщата, избутвайки мръсния раиран парцал, който служеше за врата. Веднъж излая куче и кокошките се разкудкудякаха в отговор. Иначе беше тихо.

На отсрещния хълм Пиърс видя да се приближава силует. Минаха няколко минути, преди да успее да различи фигурата на облечена в черно жена, понесла делва за вода на главата си. Вървеше гладко, естествените вълнообразни движения на тялото й бяха преувеличени и изкривени от жегата. Той наблюдаваше как тя влезе в селото, усещайки тишината около себе си, странния покой. Тя приличаше на черен призрак, който се носи напред и идва отникъде, без минало и без връзка с реалността.

Жената влезе в една къща, като остави делвата пред вратата. Пиърс дълго я чака да се покаже пак и да я вземе, но тя повече не излезе.

- По дяволите, Робърт! Радвам се да те видя! — Лорд Гроувър протегна месестата си ръка. - Разбрах, че сте постигнали невероятен напредък!

- Надявам се.

- Да, да. Макар че не разбирам как издържахте. Тези мухи - Господи, ужасни са. Не те оставят на мира. Само жуженето им може да те подлуди. - Лорд Гроувър нетърпеливо ги гонеше от лицето си.

От палатката на Гроувър излезе момиче, стряскащо създание с огненочервена коса, която сякаш гореше на слънцето. Беше облечено с тесни панталони каки, леопардова блуза и високи черни кожени ботуши.

- А, Силвия - каза Гроувър. - Ела да кажеш здрасти.

Той се ухили на Пиърс.

- Запознах се със Силвия в Бейрут. Дотогава официално работеше към германското консулство там, или по-точно към вицеконсула. Тя добре се привързва, Силвия. Много силно.

Момичето дойде с полюшваща се походка.

- Силвия, запознай се с Робърт Пиърс. Той е фотографът на експедицията.

- Колко хубаво. — Тя вдиша дълбоко, излъчвайки гърди. На Пиърс му се стори, че крадешком поглежда надолу, за да види дали са добре изложени на показ.

- Дълго ли ще останете с нас? - попита Пиърс. Знаеше, че тя няма. Когато гримът й почнеше да се топи, щеше да си тръгне.

- Не знам - каза Силвия. Сложи ръка на кръста си и погледна лорд Гроувър. — Мислех, че ще сме в джунглата.

- Моля?

- В джунглата. Очаквах джунгла. Това е пустиня.

- Точно така. Решихме, че е по-добре за здравето.

- Очаквах джунгла.

Гроувър се усмихна любезно.

- Сигурно си уморена от пътуването. Защо не идеш да си починеш?

- Да - каза тя. Обърна се и тръгна наперено към палатката.

- Не е мой тип - каза Пиърс, докато я гледаше как се отдалечава.

- Съжалявам - каза Гроувър, - но те уверявам, че е моят. Малко промяна в темпото, точно това му трябва на болното ми сърце.

- Как е сърцето ти напоследък?

- Лекарите казват, че нищо му няма. За щастие аз съм по-умен от тях. На тази възраст то е като фино регулиран двигател, който се нуждае от скъпо, екзотично високооктаново гориво. Подобрява компресията - добави той, загледан как Силвия се навежда, за да влезе в палатката. - А какво става с гробницата?

- После - каза Пиърс и се огледа. - Хамид е в лагера.