Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

Пиърс слезе за последната си смяна в четири през нощта. Досега никога не бяха работили толкова усилено и чак до зазоряване. Той беше кълбо от болка и изтощение. Всяко мускулче протестираше, щом се помръднеше. Очите му бяха уморени и смъдяха от потта и праха.

Започнаха двайсет и осмото стъпало. Напредваха мъчително бавно. Той вървеше нагоре-надолу по коридора с кошниците пръст, а Барнаби копаеше. Пиърс вече не мислеше, не разсъждаваше - действията му бяха механични, несъзнателни. Така беше по-лесно.

Двайсет и девет стъпала.

- Не мога повече - каза Пиърс.

Барнаби само го погледна вяло.

Продължиха да копаят.

Трийсет стъпала.

- Става късно — провикна се Никос. - Да спираме?

- Кажи му ей сега - каза Барнаби.

- Ей сега - провикна се Пиърс.

Виждаше как небето над процепа просветлява, черното се превръща в тъмносиньо, после яркосиньо.

Слезе в тунела. Когато стигна долу видя, че Барнаби е спрял да копае.

- Какво има? - попита Пиърс. Барнаби седеше безмълвно и гледаше ръцете си с тъпо изражение.

После Пиърс видя - стъпалата бяха свършили. Намираха се пред квадратна врата. На вратата имаше печат, а върху печата имаше йероглиф. Печатът не беше строшен.

- Пише... - каза Барнаби, - пише Мекетенре. Неговата гробница е.

- Никога не съм чувал за него - каза Пиърс.

- Е, това е. Това е последната гробница.

И въздъхна дълбоко.

Лорд Гроувър си тръгна по обяд на следващия ден, за да хване самолета от Луксор за Кайро. Силвия си отиде с него и Пиърс изпита облекчение.

- Обади се - каза Гроувър, - ако излезе нещо сериозно.

- Добре - каза Пиърс.

Гроувър се обърна към Лиза, която беше другият буден човек в лагера. - Грижи се за себе си, мила.

- Обещавам.

- Ще изпуснем самолета - каза Силвия.

- Ще бъда в Лондон две седмици, а после се връщам на Капри - каза лорд Гроувър - Може да отида в Танжер за няколко дни, един скъп приятел се жени, но ще ти пиша.

- Добре - каза Пиърс. Чувстваше се отвратително. Очите му бяха кръвясали и имаше кошмарно главоболие.

- Той нищо друго ли не може да казва? - попита Силвия, гледайки Пиърс с неприкрито отвращение.

Лиза се канеше да отговори нещо, но изведнъж се отказа. За разлика от Силвия, която беше облякла тясна рокля на точки, Лиза беше с мръсни панталони в цвят каки. И изглеждаше по-добре, помисли си Пиърс.

- Не знам кога ще се върна - каза лорд Гроувър. — Ако получа телеграма... - Той млъкна и сви рамене.

- Да кажем телеграма, в която искате седем хиляди и петстотин.

- Добре - каза Пиърс. Това щеше да е сигналът, телеграма с искане за седем хиляди и петстотин долара. -Приятно пътуване.

- Дано.

- Всичко ще е по-... - започна Силвия.

Лорд Гроувър я потупа по рамото.

- Хайде, хайде, скъпа. Да не се вълнуваме.

Тя се намръщи, после изви шия и го целуна по ръката.

Когато останаха сами, Пиърс каза:

- Искаш ли да дойдеш с нас довечера?

Тя поклати глава.

- Не - каза. - Още не.

Той се съгласи, без да пита.

- Много ли беше трудно? - попита тя, като го хвана за ръката и прокара пръсти по мазолите му.

- Доста зле. - Сега, когато свършиха с копането, той можеше да погледне назад и да осъзнае колко кошмарно е било. - Но вече свърши.

- Надявам се. - Тя запали цигара, пазейки огънчето в шепата си от нажежения вятър. Направи го умело като мъж. - Какво ще правиш с твоята част от парите?

- Още не сме ги получили. Може да отворим вратата и да открием, че вътре има коридор, затрупан с чакъл, с огромни, тежки камъни или нещо подобно. -Барнаби беше споменал такава възможност, но никой не я допускаше.

- Но ако успеете, какво ще правиш с парите?

Той сви рамене.

- Всъщност не съм мислил по въпроса.

- Ще имаш милиони.

- Ще отида някъде - може би в Южна Америка. Мисля, че бих живял в Рио.

- И какво ще правиш?

- Не знам. Просто ще живея.

- Ще се побъркаш от скука - каза тя.

Тази вечер Конуей остана в лагера. Никос, Барнаби и Пиърс се върнаха при цепнатината. Пиърс и Барнаби се спуснаха заедно, за да работят по вратата.

Барнаби действаше внимателно, погълнат от работата, опипваше хоросана и печата, докосваше ги с деликатността на касоразбивач.

- Дай ми длетото и чукчето - не дървеното, а онова гуменото.

Барнаби започна да дълбае в горния край на вратата, която беше някъде към 1,5 квадратни метра. Докато почукваше, си говореше сам:

- Превъзходна зидария... определено на майстор от Деветнайсетата династия... хоросанът е равномерен... нищо не е отишло на вятъра... сега леко... леко... точно така... добре, внимателно... още малко тук и тук...