Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

Концентрира се върху пода. Беше no-гладък и покрит с прах и останки от свещи, които се разпадаха при най-лек допир. Барнаби използва ръба на обувката си, за да разчисти парчетата, и откри голия камък отдолу.

За броени минути намериха вратата.

- Много добре - каза. Наведе се, за да огледа каменната врата и да провери ръбовете. Тази, за разлика от първата, не беше запечатана.

Той си погледна часовника.

- Това е според мен. Утре вечер започваме тук.

- О, напредваме прекрасно. Проектът върви изключително добре и всички сме много оптимистично настроени - каза Пиърс.

- Да? - каза Хамид Искандер. Беше дошъл без предупреждение на сутринта, шарещите му очички се стрелкаха из лагера.

- Нещо не е наред ли? - попита Пиърс.

- Желая да попитам. Правителството се тревожи за вас, защото снимките... - той вдигна рамене - не са толкова често. Разбирате?

- Ами - каза Пиърс, - ще ви обясня. Тук сме вече от три месеца и мисля, че всички имаме нужда от почивка. С изключение на доктор Барнаби и господин Конуей никой от нас не е опитен археолог, нали знаете.

- Знаете.

- Да. - Пиърс беше предпазлив. Беше станал в десет. Лиза и Барнаби не бяха в лагера - сигурно се бяха качили в гробниците на благородниците и работеха. Дали Искандер се беше срещнал с тях? Дали те вече му бяха казали своя версия? Нямаше да е добре обясненията им да не съвпаднат.

- Къде е докторът Барнаби? - попита той.

Пиърс въздъхна облекчено.

- Горе в гробниците, предполагам. Той нещо не беше добре. Това е друга причина, поради която ни трябва почивка.

- Не чувах. Съжалявам, че не е здраве.

- Вече е много по-добре. Само малко дизентерия.

- А, да. Той ужасна.

„Какво ли означава това,“ помисли си Пиърс.

- За исканията - каза Искандер. - Винаги вие казвате батерии за фенерчета. Защо?

„Това било значи,“ помисли си Пиърс. Той се чудеше дали Хамид ще забележи, че искат твърде много батерии и бензин за лендроувъра.

- Ами, така се случи. Докато доктор Барнаби беше болен, аз поех нещата, за да огледам други гробници, които смятаме да проучим. Докато работех през следобедните часове, ми трябваше фенерче, защото слънцето не влиза в гробниците по това време на деня.

Нямаше как да е сигурен, че Искандер е разбрал всичко, но той като че ли беше удовлетворен.

- А другите са как? Госпожица Барет?

- Добре, много добре.

- Искам да видя тях.

Пиърс започна да мисли усилено как да съобщи версията си на останалите, преди те да скалъпят нещо свое. Можеше да заведе Хамид горе и да каже: „Тъкмо разказвах на господин Искандер за дизентерията ви.“ Щеше да свърши работа.

- Но — продължи Хамид - не мога. Връщам се в Луксор. Моля, моите почитания.

- Разбира се.

- И на госпожицата Барет?

- С удоволствие.

- Прекрасна — каза Хамид.

- Много прекрасна.

- Много.

- Благодаря — каза Пиърс.

- Тя е хубава - каза Хамид.

- Да.

- Да, така мисля. - Той въздъхна. - Е, сега аз тръгва. Ако имате нужда, моля.

- Разбира се.

Хамид Искандер си тръгна. Пиърс се намръщи, докато гледаше как лендроувърът на Службата по старините подскача по пясъка. Не мислеше, че Хамид е глупак, въпреки че се държеше като такъв. Мъдрецът може да се прави на глупак, когато му изнася. Но защо да му изнася?

Същата вечер те направиха нещо, за което би трябвало да се сетят по-рано: спуснаха в цепнатината въжена стълба, за да могат да слязат и тримата едновременно. Никос подуши въздуха, когато влезе в преддверието, и изрита една от свещите. Отскочи, когато тя се разпадна на купчинка прах.

- Вратата е тук - каза Барнаби, повеждайки ги към мястото, което бяха разчистили. - Забележете, че не са използвали хоросан - трябва просто да я повдигнем.

- Според теб какво има долу? - попита Пиърс.

Барнаби сви рамене.

- Друг коридор, друга стая, а може би и самата гробница. Но не ми се вярва - ще трябва да влезем много по-дълбоко в скалата, за да се срещнем със самия Мекетенре.

Той пъхна лоста в процепа и започна да натиска.

- Дай на мен - каза Никос и Барнаби се дръпна. Гръкът се напъна и след миг тежкият камък започна да се повдига. Когато се вдигна до половината, Пиърс подпъхна отдолу въже и започна да дърпа, докато Никос натискаше.

Камъкът глухо се сгромоляса сред облак прах. Те се разкашляха, светлината от фенерчетата прорязваше въздуха на тесни ивици. После пристъпиха към дупката и погледнаха вътре.

Тясно помещение, пълно с тела. Труповете лежаха в странни смъртни пози, със затворени очи и потъмняла, изопната кожа. Всички бяха мъже, кльощави и голи, с изключение на изгнилите набедрени превръзки.