Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

Барнаби стана и закрачи из стаята. Допуши цигарата си,без да каже нищо, превъртайки плана в ума си. Беше хитър, хитър като оригиналните йероглифи. Приемствеността на хитрината някак му допадаше.

- Окей. Какво да правим?

- Натоварваме част от съкровището - не цялото -на лодка и се спускаме към Кайро. Вземаме само най-ценните предмети. Това ще е застраховката ни, в случай че планът се провели. Ако египтяните решат да не плащат, ще имаме нещо срещу усилията си. Вероятността да постъпят така е минимална, толкова минимална, че мислех да не вадим нищо от гробницата. Но смятам, че е най-добре да сме разумни, дори това да ни създаде неприятности.

- Когато стигнем в Кайро, скриваме съкровището или в града, или в пустинята наоколо. Не би трябвало да е трудно да намерим къде. Когато е на сигурно място, изпращаме писмото си. Дотогава ще сме се върнали в Луксор, където ще продължим да копаем невинно още няколко месеца. Правителството в Кайро ще открие съкровището и ще има невероятна публичност. Ще се чувстваме глупаво, че работим усърдно по такъв тесногръд проект, когато това великолепие през цялото време е било направо под носа ни. Но ще вдигаме рамене и ще говорим неясно за напредъка на науката чрез обикновени стъпки. Половин година след това ще сме богати.

Пиърс се усмихна. Останалите му отвърнаха.

- Имаме ли окончателно разрешение от онези по старините? — попита той Барнаби.

- Да. Всичко е готово. Лендроувърът е натоварен с всичко необходимо. Никос ще го откара в Луксор сутринта. Можем да отидем там със самолет вдругиден.

Пиърс закусваше сам на следващата сутрин, когато при него седна едно момиче. Беше със синя ленена рокля без ръкави, която обгръщаше гърдите и тънката му талия. Дългата му тъмна коса беше спусната покрай лицето, очите му бяха невероятно тъмносини.

- Ще повикате ли келнера? - попита момичето. Гледаше го открито. — Надявам се, че не възразявате срещу малко компания. Исках да се запозная с вас. -Акцентът й беше британски.

- Съвсем не - каза Пиърс, докато си палеше цигара.

- Казвам се Робърт Пиърс.

- Знам - каза тя. - Аз съм Лиза Барет.

И той се сети: личната секретарка на лорд Гроувър. Какво друго да очаква от Гроувър, помисли си той. Огледа я, докато тя си поръчваше кафе и яйца. Когато тя отново го погледна, той каза:

- Лорд Гроувър има отличен вкус.

- Това комплимент ли е? - попита тя - Или злобна забележка по мой адрес?

- И аз се чудя.

- Мислех, че вие сте човекът, който знае всички отговори.

- Само някои.

Тя разгъна салфетката в скута си.

- Е, тогава продължавайте да се чудите.

- Харесвате ли мъже, които знаят всички отговори?

- Не съм виждала такива - каза тя. - Затова исках да се запозная с вас.

Той я гледаше как се храни. Имаше необичайно лице, тъмни вежди, които водеха към фин прав нос и великолепни устни. Високи скули. Изглеждаше доста египетски, помисли си той.

- Бихте ли желали - каза той - да ме придружите на обиколка из града?

- Да - каза тя без колебание. - С огромно удоволствие.

Взеха такси до цитаделата в източния край на града. Джамията на султан Мохамед ибн Калаун се издигаше величествено зад високите с цвят на охра стени на крепостта, която все още приютяваше войници. Пиърс мина през джамията заедно с Лиза и излязоха на една тераса, откъдето пред погледа се разкриваше цяло Кайро. В далечината се издигаха сивите туловища на пирамидите, които накъсваха хоризонта.

Тя стоеше до него до парапета и гледаше надолу.

- Ужасно е голям - каза тя. - Не го очаквах.

- Това е най-големият град в Африка и десетата по големина столица в света - каза Пиърс. - Три и половина милиона души. По-голям от Париж.

- Научили сте си домашното - каза тя. Посочи една джамия наблизо. - Какво е това?

- Джамията на султан Хасан.

- А онова?

- Джамията на ибн Тулум.

- Наистина си знаете урока. - Тя тръгна покрай парапета. Харесваше му да я гледа как ходи.

- Онова там Гиза ли е? - Тя посочи няколкото пирамиди на юг.

- Не, това е Сахара. Гиза е ето там.

Имаше чувството, че тя го изпитва по някакъв странен начин, че го проверява. Често забелязваше, че го гледа внимателно - цяла сутрин бе така. Зачуди се на колко е години. Не можеше да се определи - на двайсет и четири, на двайсет и осем, може би дори на трийсет. Тя отметна черната коса от лицето си.

- Имате ли цигара?

Той й подаде и й даде огънче. Наистина беше смайващо красива. В нея имаше нещо невинно, което му допадаше.