Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

- Съжалявам, но трябва да пратя куп писма, преди утре да напуснем Кайро. Ще вечерям в стаята си.

- Сериозно ли?

- Напълно. - Тя прибра гребена в чантата си и я затвори. - По-добре веднага да започвам.

„Бързаш да си отидеш, помисли си Пиърс. Почувствала си същото като мен."

Изпрати я до вратата.

- Благодаря, че ми предостави леглото си.

- Няма защо. Съжалявам, че нямаше как да е по...

- Нямаше как. Ще се видим утре сутрин. - Тя се усмихна отново и си отиде.

Той се върна в стаята и седна на леглото, потънал в мисли за нея по-дълго, отколкото си даваше сметка.

Към десет вечерта, докато си стягаше багажа за самолета, в стаята му, без да почука, влезе момиче. Той я позна като едно от момичетата на Капри — ниска блондинка с къса коса и стегнато телце. Стоеше изпъчила гърди закачливо, полюшвайки бутилка шампанско в ръка.

- Компания? - попита тя.

- Не, благодаря - каза Пиърс. Мъчеше се да прибере ризите си така, че да не се измачкат. За толкова години така и не се беше научил как.

- Не ти ли се пийва шампанско през последната ни вечер в цивилизацията?

- Много си мила - каза той, - но не съм в настроение.

- Няма нищо — каза тя ведро. — Ще се справя с това. - Започна да бели станиола около тапата и да разхлабва телчетата. — Имаш ли чаши?

- Моля те - каза Пиърс. - Тази вечер предпочитам да съм сам.

Момичето сви рамене и излезе. След няколко минути той получи обаждане от Гроувър, който звучеше обидено.

- Слушай - каза Гроувър, - ти не вярваш ли в Дядо Коледа? Не се случва често да имам комунистически пориви.

Пиърс изпита единствено умора. Въздъхна и каза:

- Ако не вярвах в Дядо Коледа, нямаше да съм тук.

- Знам къде е проблемът. Мислиш, че ти си Дядо Коледа. Ще получиш комплекс, момчето ми.

- Върви но дяволите.

- Сънуваш злато, а?

- Ще се видим утре сутрин - каза Пиърс и затвори. Седна на леглото и запали цигара.

Утре щяха да са в Луксор.

Първото, което човек си купува в Луксор, е малка метличка, която прилича на прахочистачка от пера. Пазарната цена е двайсет и пет пиастри, или грубо към петдесет цента, и си струва.

Мухите в Луксор за много зли.

През следващите дни Пиърс се научи да прави всичко с една ръка - да снима, да яде и да пие, да чертае графики и да си води бележки. С другата ръка използваше метличката, за да пъди мухите от лицето си, далеч от очите и устата. Човек бързо научава това в Луксор.

На летището нямаше вятър, само суха, трептяща жега, която се носеше като мараня над пясъка, изкривявайки червените варовикови скали на хоризонта. Взеха такси до центъра на града и по пътя почти не разговаряха.

Лорд Гроувър изглеждаше дълбоко отвратен. Седнал на задната седалка между двете момичета - русото и черноокото малайзийче, - той гледаше прашните сгради, покрай които минаваха, помирисваше торта по улиците, виждаше магарешките каруци, кокошките, мръсните хора и очуканите велосипеди.

- Луксор - изсумтя презрително. - Перлата на Нил.

Конуей се усмихна.

- Е, погледни го от друга страна. Щом е достатъчно добър за фараоните, значи...

- Все тая.

Градът беше малък, въпреки че някога бил най-големият град на юг от Кайро. По-точно преди три хиляди години, когато Кайро се наричал Мемфис, град на разкош, гордеещ се с огромен сфинкс от чист алабастър. Луксор бил Тива, фантастичният некропол на империята, стовратата Тива на Омир.

Пиърс погледна през прозореца и видя как едно момче се обръща с гръб към улицата и пикае на стената на някаква сграда, друг човек мина покрай него с клетка с птици, закрепена на главата - гълъби или кокошки.

- Тук животните се продават живи - каза Лиза, изразявайки мислите си на глас.

- Нямат хладилници - каза Конуей. - Ако е мъртво, се разваля.

Лорд Гроувър въздъхна.

Минаха по единствената главна улица в града, покрай рушащата се гара на железницата към Нил. Тук, до реката, се издигаше големият храм - храмът на Луксор - и трите хотела, за които им бе казал Барнаби. Единият беше нов и модерен, с климатици, които стърчаха на всеки прозорец. Изглеждаше примамливо.

- „Уинтър Палас“? - попита шофьорът. Беше преценил пътниците си и стигнал до извода, че имаха резервация в най-добрия хотел.

- Не - каза Пиърс. - Минаваме реката.

- Но първо в хотела?

- Не, към реката.

- Сега?

- Ние сме археолози - обясни Конуей.

Ченето на таксиджията увисна и той аха-аха да се разсмее. После си затвори устата и кимна. Зави и подкара край реката далеч от хотелите.