Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

Продължиха по булевард „Сюлейман паша", покрай статуята на онзи човек, французин на име Ферие, който модернизирал армията на Мохамед Али. Стигнаха до централния площад на Освобождението, преименуван след революцията от юли 1952 година. Тук във вечерния въздух бликаха фонтани, дрънчаха трамваи и автобуси ръмжаха в облак сиви изгорели газове. Върху сградите, гледащи към площада, имаше ярки неонови табели на арабски и английски, рекламиращи TWA, Ролекс, LOT (полските авиолинии) и бира „Асуан“.

Таксито се качи по рампата пред тамошния „Хилтън”.

Той се върна.

- Робърт Пиърс - каза той на рецепцията.

Ниският тантурест мъж му се усмихна любезно.

- Паспорта, моля.

Пиърс му го подаде.

- Подпишете тук, моля. - Мъжът му подаде формуляр и повика пиколото, което се появи веднага. Мъжът връчи паспорта на момчето и то излезе.

Пиърс не мигна. Знаеше какво става - момчето щеше да занесе паспорта за регистрация в полицията. При първото си посещение той се беше развълнувал.

- Хей - беше казал, - къде е тръгнал с това?

- В полицията. Трябва да ви регистрираме. Ще ви го върне.

- Да има късмет да не го върне - се бе заканил Пиърс.

После мъжът бе казал:

- Един египетски паунд, ако обичате.

- Защо?

- Цената на регистрацията. Хотелът го прави като услуга за гостите, но ако не желаете да платите, можете да се регистрирате сам. Но опашките са дълги и...

- Няма значение - бе отвърнал Пиърс, подавайки на мъжа еднопаундова банкнота.

Сега бръкна в портфейла си и без да го молят, плъзна банкнота от един паунд по плота.

- О - усмихна се рецепционистът. - Идвали ли сте преди?

- Да - каза Пиърс. - Идвал съм.

Стаята му беше внушителна. С хубава гледка към крайбрежието на Нил. На юг се виждаха другите два големи хотела в Кайро, „Семирамис“ и „Шепърдс“. И двата бяха някак безвкусни, напомняха му на Маями Бийч.

На вратата се почука. Влезе момче и му подаде паспорта. Пиърс го прелисти и откри малък печат на страница 13 под визата за ОАР. Пишеше нещо на арабски, после на английски - регистрация за три дни, а после още на арабски. Сви рамене. И първия път печатът изглеждаше така.

Телефонът иззвъня.

- Ало?

- Робърт? Гроувър е, в 452 съм. Ще се качиш ли?

Гроувър отвори вратата.

- Робърт, така се радвам да те видя.

Пиърс се намръщи. Ставаше нещо - инстинктивно погледна над рамото на Гроувър, питайки се дали в стаята няма още някой. Беше празна.

- Влизай, момчето ми, влизай. — Гласът му беше изкуствено весел. - Питие, разбира се.

- Разбира се - каза Пиърс, още смръщен.

- Направих доста странно откритие - каза Гроувър, - което реших, че може да те заинтересува.

- Така ли?

- Да. - Той приготви питието. - Разбираш ли, това е доста важно - о, проклятие, свършил ми е ледът.

Пиърс погледна кофата за лед - беше наполовина пълна. Канеше се да каже нещо, когато Гроувър сложи пръст на устните си и поклати глава.

- Преди да ти кажа какво открих, нека да се обадя да донесат още.

Отиде до телефона, вдигна го и го обърна с дъното нагоре. Пиърс видя малък черен предмет, закачен отдолу.

- Румсървис? Донесете лед в 452, моля. Страшно съм ви благодарен. - Затвори. - Сега идва. А сега за откритието, питах се...

- Не мога да говоря за бизнес без питие - каза Пиърс. - Да отложим за минутка. - Извади бележника си и написа: КОГА РАЗБРА?

- Както кажеш, Робърт. Видя ли каква гледка! Стаята ми май е по-високо от твоята.

Гроувър взе бележника. ВЧЕРА СУТРИНТА. НИЩО НЕ Е ИЗТЕКЛО, НО НАСМАЛКО.

Пиърс стана с бележника в ръка.

- Прекрасна гледка. Това е второто ми посещение в Кайро. Градът е великолепен. СИГУРЕН ЛИ СИ, ЧЕ РАБОТИ?

- О да, да.

- Нямам търпение да го разгледам по-подробно.

- Мило момче, трябва да го направиш. Това е абсолютна необходимост. КАК Е ТВОЯТА СТАЯ?

НЕ СЪМ ПРОВЕРИЛ.

- Може би трябва да изчакаме до ноември, за да разгледаме града, както се полага. Тогава ще е по-хладно.

- Май си прав. НЕКА ПРОСТО ДА СИ БЪБРИМ.

- Така мисля - каза Пиърс. - Как върви подготовката?

- Прекрасно. Смятам, че ще сме готови да тръгнем след около седмица. Много е вълнуващо.

- Така е.

На вратата се почука. Сигурно беше румсървисът с леда. Пиърс взе бележките и ги натъпка в джоба си, докато Гроувър отваряше.

- Нямам никаква представа какво става - каза Гроувър. Вървяха към хотела на Барнаби. - Умът ми не го побира.

- Странно е - съгласи се Пиърс. - Не бяха сложили бръмбар в моята стая. Мислиш ли, че правителството те подозира?

- Не виждам защо. Във всеки случай, ако душат, ще чуят единствено куп многозначителни шумове. Бях зает с момичетата си - каза Гроувър.