Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Видя табелката на Васерфал Стрийт и разбра, че е само на половин пряка от хотела. Увеличи скоростта още малко, удивявайки се на собствените си възможности, и излезе на Банхоф Стрийт. Хотелът й се издигаше почти фронтално срещу нея и няколко коли се носеха надолу по широката улица. Около старата преустроена гара имаше множество светлини. Тя пресече между автомобилите, без да обръща внимание на ядните клаксони и най-сетне стигна до входа на хотела. Там се обърна. Двамата мъже се прикриваха от другата страна на улицата и я гледаха яростно. Стрелецът беше скрил пистолета под сакото си. Той сви дланите си на фуния пред устата и се провикна:

— Това беше предупреждение. Напусни Намибия или следващия път няма да пропусна.

На Слоун й се искаше да го предизвика, като му покаже среден пръст. Но единственото, което можа да направи, беше да се свлече на пода, а очите й се напълниха със сълзи и гърдите се повдигаха тежко.

Веднага един от портиерите дотича при нея.

— Госпожице, добре ли сте?

— Добре съм — отговори Слоун, изправи се на крака и изтупа задника си. После избърса влагата от ъгълчетата на очите. Устните й още трепереха и усещаше краката си като желе, но тя изпъна рамене, нарочно бавно вдигна дясната си ръка и най-сетне успя да покаже среден пръст.

Дори дебелите каменни стени не поглъщаха нейните писъци. Те поемаха горещината на слънцето и бяха толкова горещи, че не можеха да се пипнат, но измъчените стенания на Сюзън Донливи отекваха в тях толкова силно, сякаш тя беше в съседната килия. В началото Джеф Мерик се насилваше да слуша, сякаш това можеше да утеши някак си младата жена. Повече от час търпя стоически пронизителните й писъци. Подскачаше всеки път, когато в своето страдание тя вземаше толкова висока нота, че черепът му щеше да се пръсне като кристална ваза. Сега, докато седеше на пръстения под в своята килия, той притискаше с длани ушите си и тананикаше, за да заглуши виковете й.

Бяха я отвели веднага след зазоряване, преди затворът да стане задушаващо горещ, а светлината, която влизаше от единствения прозорец без стъкло, още обещаваше прохлада. Затворническият блок беше с площ най-малко петнадесет квадратни метра и висок около девет. Бе разделен на многобройни килии с три каменни стени, а четвъртата се състоеше от железни решетки. Отгоре имаше още два етажа килии, до които се стигаше по извити метални стълби. Въпреки очевидната му овехтялост, железните пръти на решетките бяха също толкова сигурни, колкото натъпканите с електроника модерни затвори.

Мерик още не беше виждал лицата на своите похитители. Когато изблъскаха колата му от пътя съвсем близо до неговата лаборатория, а и по време на полета до тази дяволска дупка, те носеха скиорски маски. Знаеше, че са най-малко трима. Единият беше едър и тромав и носеше само безръкавни спортни фланелки. Другият — строен с яркосини очи, а третият се отличаваше просто по това, защото не беше някой от другите двама.

През изминалите три дена от отвличането, похитителите не бяха разменили и дума с тях. В микробуса, който блъсна колите им, ги съблякоха и им дадоха да облекат работни комбинезони и гумени чехли. Получаваха храна два пъти на ден. Килията на Мерик разполагаше с дупка в единия ъгъл, която служеше за тоалетна. От нея влизаше горещ въздух и пясък, щом отвън задухаше вятър. След като ги бяха захвърлили в затвора, надзирателите им идваха само за да им дадат храна.

А тази сутрин бяха дошли за Сюзън. Килията й беше в друга редица в блока и Мерик не беше сигурен, но му се счу, че я вдигнаха на крака за косата. На излизане я бяха изблъскали покрай него към единствената дебела метална врата, която извеждаше от блока с килии.

Сюзън беше бледа, а очите й бяха изгубили блясъка си от отчаяние. Той извика името й и се втурна към решетката пред килията, за да се опита да я докосне в знак на съпричастност, но най-дребният от похитителите им стовари палка върху железните пръти. Мерик безсилно падна назад, а те я изведоха навън. Според скоростта, с която се покачваше температурата, той реши, че оттогава са минали четири часа. В началото беше тихо, а после започнаха писъците. Вече втори час измъчваха Сюзън.

През първите часове на тяхното отвличане Мерик беше сигурен, че похитителите им ще поискат пари в замяна на освобождаването им. Знаеше за политиката на нулева търпимост на швейцарските власти срещу похитителите, но знаеше също, че има фирми, специализирани в преговори с такива хора. Заради последната вълна от отвличания в Италия, Мерик бе наредил на борда на директорите да намери подобни фирми и да осигури освобождаването му независимо от разходите.