Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Гърбът на ризата й също лепнеше. Всеки път, когато сменяше позата си, тя залепваше за облегалката на виниловата седалка. Научи се да задържа ризата с ръка, когато се раздвижваше, защото иначе тя прилепваше плътно на гърдите й и предизвикваше похотливата усмивка на Лука, който седеше до нея на задната седалка. Слоун би предпочела да седи отпред до пилота, но той каза, че има нужда от тежестта на Тони отпред, за да уравновеси машината както трябва.

За последен път се връщаха в Свакопмунд и Слоун беше едновременно благодарна и разочарована. Седем пъти бяха прелитали над океана и проучвали местата, отбелязани с кръгчета на картата й, и седем пъти се бяха връщали за презареждане, след като не откриха нищо друго, освен естествени скални образувания. Преносимият металдетектор, който спускаха във водата на дълго въже, не успя да открие достатъчно голям предмет, който би могъл да бъде котва, да не говорим за цял кораб.

Тялото я болеше от дългите нажежени часове в малкия претъпкан хеликоптер и вероятно никога нямаше да може да изкара телесната миризма на Лука от ноздрите си. Слоун беше толкова сигурна в плана си да използва познанията на местните рибари за водите по крайбрежието, че дори не й беше минавало през ума, че може да не успее. Но сега, когато се връщаха към малката хеликоптерна площадка в дюните извън Свакопмунд, поражението драскаше гърлото й, а блясъкът на океана под тях пронизваше очите й през тъмните стъкла на слънчевите очила и караше главата й да тупти.

Тони се обърна към нея и й показа със знаци да включи слушалките във вътрешната комуникационна система на машината. Тя ги беше откачила от мрежата, за да придаде известна интимност на самосъжалението, което изпитваше.

— Пилотът каза, че машината няма толкова голям обсег, че да проверим последното място на картата. Онова, за което ни каза Папа Хайнрик.

— Какво за Папа Хайнрик? — попита Лука, задушавайки я с лошия си дъх.

Нещо я беше накарало да му спести информацията за среднощната си разходка до Сандуич Бей и срещата с лудия стар рибар. Може би защото с нежелание започна да подозира, че Лука е бил прав, и просто не искаше да си го признае пред водача.

Макар че би предпочела Тони да си беше държал устата затворена, Слоун вдигна рамене.

— Няма значение. Той е напълно откачен. Пропиляхме за гориво повече от две хиляди долара, за да проверим данни от благонадеждни източници. Не виждам защо да пилеем още за Папа Хайнрик и великанските му змии.

— Великански какво? — попита пилотът. Той беше южноафриканец и говореше английски със силен африканерски акцент.

— Великански змии — повтори Слоун, чувствайки се като глупачка. — Твърди, че е бил нападнат от гигантски метални змии.

— Най-вероятно причината е в делириум тременса — подхвърли пилотът. — Всички знаят, че Папа Хайнрик е най-големият пияница на света. Видях го как надпива повече от двама австралийски туристи, които паднаха под масата, а бяха грамадни като слонове. Мисля, че бяха ръгбисти. Ако Хайнрик е видял змии, можеш да заложиш последния си ранд, че е идвал от запой.

— Великански змии — изкикоти се Лука. — Не ви ли казах, че Папа Хайнрик е луд? Прахосали сте си времето, за да разговаряте с него. Трябва да вярвате на Лука. Аз ще намеря мястото, което търсите. Ще видите.

— Без мен — каза Тони. — Вдругиден трябва да си бъда вкъщи и искам просто малко да полежа край басейна.

— Няма лошо — каза Лука и стрелна поглед към мястото, където бедрото на Слоун се показваше от шортите й. — Сам ще заведа госпожица Слоун с лодка, която има по-голям обсег от този хеликоптер.

— Не мисля така — остро отговори Слоун и привлече вниманието на Тони. Тя го погледна страшно, но на него му трябваше известно време, за да разбере какви са всъщност намеренията на водача им.

— Ще го решим по-късно. Да видим как ще се чувствам утре сутринта. Може би една разходка с лодка няма да ми навреди.

— Губите си времето — измърмори пилотът.

Слоун беше сигурна, че той е прав.

Двадесет минути по-късно хеликоптерът увисна над прашната хеликоптерна площадка. Роторите вдигнаха облак прах, скриха земята и превърнаха ветропоказателя в розов неподвижен конус. Пилотът нежно спусна машината на земята и веднага изключи двигателите. Пронизителните стеналия на моторите заглъхнаха, а перките на роторите забавиха ход. Той отвори вратата, преди да спрат и жежкият, смърдящ на пот въздух в кабината се смеси с миришещата на пясък горещина отвън. Въпреки това те почувстваха облекчение.