Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Кабрило отпи глътка от ароматното кафе „Кона“, забеляза сервиза и се усмихна. Два от факторите, които му позволяваха да наема и задържи най-добрите от американските въоръжени сили и разузнавателни служби, бяха, че плаща много добре и не се стиска за разходите по екипите си. Независимо дали ставаше дума за скъп порцелан в столовата, главни готвачи в камбуза, владеещи тънкостите на „Кордон бльо“, или пари за ремонт, които всеки нов член на екипажа получаваше, за да направи каютата си по свой вкус. Марк Мърфи беше изразходвал по-голямата част от своя бюджет за стереосистема, която можеше да свали ракообразните, полепнали по долния край на корпуса. Линда Рос бе наела нюйоркски вътрешен дизайнер, за да оправи каютата й, а тази на Линк беше спартанска като в казармите на военния флот. Вместо за кабината той похарчи парите за любимия си „Харли-Дейвидсън“, който държеше в трюма.

„Орегон“ предлагаше голям спортен салон със сауни и когато не изпълняваше задача, една от баластните цистерни можеше да се напълни наполовина и да се превърне в плувен басейн с олимпийски размери. Мъжете и жените, които работеха за Корпорацията, живееха добре, но както се видя при тази последна мисия, и опасно. Всеки член на екипажа беше и акционер. Докато офицерите се наслаждаваха на лъвския дял от печалбите, любимата задача на Хуан в края на мисиите беше да разписва чековете с добавки за техниците и помощния персонал. Те щяха да се закръглят наоколо 500000 долара за задачата, която току-що бяха изпълнили.

Точно се готвеше да започне доклада си за Ленгстън Овърхолт, неговия стар приятел в ЦРУ, който осигуряваше голяма част от бизнеса на Корпорацията, когато някой почука на вратата.

— Влез.

В каютата му влязоха Линда Рос и Марк Мърфи. Колкото Линда беше сладка и дребна, толкоз Мърфи бе върлинест и непохватен. Черната му коса беше рошава, беше си пуснал козя брадичка, която можеше да изчезне само с едно движение на бръснача. Имаше навика да носи само черно. Макар и един от малцината, които не бяха минали през военната школа, Марк беше доказан гений — бе написал докторската си дисертация на двадесет години. После започнал работа в изследователския отдел на оръжейна фирма и се запознал с Ерик Стоун, който по това време още бил във военния флот, но му оставало малко и вече имал договор да започне работа при Хуан. Ерик убеди Кабрило, че младият експерт по оръжията ще бъде ценно попълнение за Корпорацията. В следващите години, макар Мърф да харесваше пънк музиката и от време на време да превръщаше корабната палуба в писта за скейтборд, Хуан се увери в правотата на Ерик.

Кабрило хвърли поглед към антикварния хронограф на полицата срещу бюрото му.

— Или вие двамата сте пратили топката в аут, или сте вкарали гол още в началото, щом се явявате толкова бързо.

— Да кажем, че е така — съгласи се Мърф, стиснал под мишница цяла купчина документи. — Освен това, за протокола, не харесвам спортните сравнения, защото не успявам да разбера повечето.

— Значи е било по-скоро забивка, отколкото Аве Мария — ухили се Хуан.

— Щом казваш.

Двамата седнаха срещу Хуан, който разчисти купчина листа от писалището.

— Добре, какво ми носите?

— Откъде да започнем? — попита Линда. — От отвличането или от фирмата?

— Нека започнем с миналото. Трябва да знам с кого си имаме работа. — Хуан скръсти пръсти зад тила и се загледа в тавана, а Линда започна доклада си. Може би беше невъзпитано да не я гледа в лицето, но това беше една от странностите му, щом решеше да се съсредоточи.

— Джефри Мерик, четиридесет и четири годишен. Разведен, с две пораснали деца, които прекарват по-голямата част от времето си, като пръскат парите на тате, докато ги преследват папараци, така че да попаднат в жълтата преса. Бившата му съпруга е художничка, живее в Ню Мексико и не вдига шум около себе си.

Мерик завършва Масачузетския технологичен институт с докторат в областта на химията. Той е точно един ден по млад от Марк, който също е направил доктората си там. Сдружава се с друг дипломант, Даниел Сингър, и двамата основават „Мерик Сингър“, изследователска компания в областта на материалните проучвания. Фирмата регистрира осем патента през последните двадесет и пет години и се разраства от двама основатели с наети помещения извън Бостън до цяло градче близо до Женева, Швейцария, и сто и шестдесет служители.

Както може би знаеш, най-важният им патент е за филтърна система на органична основа, която пречиства деветдесет процента от сярата в пушека на топлоелектрическите централи, работещи с въглища. Година след получаването на патента „Мерик Сингър“ излиза на борсата и двамата мъже стават милионери. Не може да се каже, че по онова време споровете, които продължават и до днес, ги няма. Природозащитниците твърдят, че дори с филтри централите на въглища замърсяват прекалено и трябва да се затворят. Водят се безброй дела и всяка година те стават все повече.